30 декември 2009 г.

Да живее кралят Long Live the King Изложба на Г. Георгиев – жорррас в Галерия “Сариев”, Пловдив (когато “аз искам” се римува само с “и аз искам”)

Фотографии: жоррас


Актуализирането на авторска позиция при Георги Георгиев – жорррас се ускорява, получава ясна посока и очертава функцията си ярко. След електромера, многозначително стърчащ от живописвана МДФ плоскост, попкултурните фетиши от “Бизнесът идва”, дойде време на едно по-категорично обобщение. Намираме го в съсредоточаването върху напрежението между синтез и стилизация – особен избор на творческо поведение с малко паралели у нас. 
В компактното пространство на галерия “Сариев” жорррас представя инсталация от обекти – по-скоро среда или собствена интерпретация на затвореното пространство като проблем. От формалните ограничения на това пространство авторът директно скача в символичното ниво на метафората. Но каква метафора, когато информацията е буквална, даже речева, а попадането в тази текстова среда се реализира физически с прекрачването на прага на галерията. Колкото символично от художествена гледна точка, толкова и реално за съвременния човек.

11 декември 2009 г.

Поздрав от Варшава






Национален дворец на култура, Варшава


Националният дворец на културата, като графит под мост във Варшава


Варшава не е зашеметителен град, нямат си средновековна катедрала, нито исторически кули, нито особено много стари сгради. Всичко е било пометено от бомбардировките на германците. Два пъти. Хитлер е имал план за разрушаване на града още през 1939. Неговият т. нар. Pabst Plan е отреждал на Варшава да бъде превърната в немски провинциален град "Neue deutsche Stadt Warschau".
На събрание на офицерите от СС Хайнрих Химлер казва: “Градът трябва да изчезне напълно от лицето на земята и да служи единствено за транспортна спирка на Вермахта. Не трябва да остане нито един издигнат камък. Всяка сграда трябва да бъде изтрита из основи.”





Цялото население на Варшава е експулсирано от града и разпределено в пленнически селища и концентрационни лагери. Единици хора успяват да оцелеят в самия град. Поляците ги наричат "робинзоновци", а германците - плъхове и ги избиват, ако ги разкрият. Най-известният случай на оцелял в града е на пианистът Владислав Щпилман, разказан във филма "Пианистът" на Роман Полански.
След края на Втората Световна Война, поляците се захващат да възстановят много от репрезентативните си сгради. Някои са възстановени по оригинал, но други са реконструирани с известни промени. Премахнали са много от детайлите и са свели стила на сградите в строг социалистически тон. Всичко останало, което е преобладаващата част от града, е огромни блокове и соц. кооперации. Съвсем същото, както в ранните филми на Кшищоф Кешловски.

Като изключим твърде сивия урбанистичен пейзаж, всичко е изрядно. Улиците и тротоарите са идеални, няма боклуци, нито коли по тротоарите. Така е от центъра до най-крайния им квартал. Градският им транспорт е много добре организиран. Хората си гледат часовниците, като застанат на спирката. Казвам всичко това, защото изглежда там отдавна са загърбили проблеми, които ние имаме.
Или може би никога не са ги имали...

Придобих някои откъслечни впечатления от галериите им. В Националната им галерия имаше проект на Дъглас Гордън и Филип Парено "Портрет от 21 Век". Това е своебразен видео портрет на футболиста Зинедин Зидан. Освен Дъглас Гордън и Филип Парено там са показвали и Пол Маккарти и Бенджамин Вайсман. Имало е и други интересни изложби с полски автори, като представянето на Кшищоф Водичко на последното Венецианско биенале.

2 декември 2009 г.

донякъде (поне на мен) забавен очерк за “нищо лично”, николай лилиев и влиянието на духовата музика върху българското духовенство в духовен аспект или (за чий ... му е на дядо ти поп тромпет?)


снимка: Й. Панчев / концерт на оркестър Братя Ангелови и
група Талибан, NY на Студио Даухаус в Swinging Hall


Около последните полемики около критиката и нейната евентуална роля и функция остана доста непокрита територия. Територията на дефиницията / дефинирането на критиката и нуждата от нейното неотложно предефиниране (много зле звучи това, знам). Говоренето около тези теми (анонимното мнение с претенция за ексклузивно-професионална критика), не е непременно в целта. Има някакво, да речем, явление оповестяване на мнение без подпис, което не е прецедент, а по-скоро тревожен сигнал. Тези дни, след закриването на Ре:ТВ, спирането на издаване на в-к. Гласове (поне по слухове) и придобиването на РФИ от варненска духовно-икономическа структура вече започваме да разбираме загадъчната генеалогия на сантимента, трепета, така да се каже, на анонимния писач. Много навременно и показателно явление, между другото. Както в жълтите вестници, дописките и доносите, анонимността е знак за колективна отговорност, за някаква надличностна стойност, истинност и правда, която е вездесъща. На всяка цена  тя трябва да достигне до уважаемия читател или съответен адресат. Не го ли стори, завалията – читател не ще се докосне до същината на нещата, процесите и динамиката в ХТИ-то (художествено-творческата интелигенция) у нас, изобщо, много истини не ще видят бял свят. Това е някакво определение на критиката, за която става дума в блогосферата напоследък. Друго мнение, звучи прогресивно и нахъсано. Ботев срещу Каравелов / Конфуции среща Лао Цзе (справка - Цветан Стоянов). Много добре описано от Стоянов е уравнението на “Срещата на двамата най-мъдри”, което замира в цайт нот. Неразрешеният спор за произхода на бедата и човешката добродетел остава отворен – “Ще се срещаме още много пъти, ... докато свят светува” казва на раздяла единия мъдрец, когато възрастния Лао Цзе го изпраща с думите: “Е, с това май последната ни среща приключи”. Да, можем да се баламосваме, че през нас говорят вековете – човешкия опит, натрупан от Холоцена насам. Уви, в този случай не е така. Малката българска критика търси своята идентичност. След поколения критици-доносници, затрили не един или двама качествени автори изпадаме в ситуацията анонимката отново да стане норма, а интригата - водещ функционален прийом. Впрочем, както отново е в голяма част от обществения живот. Търсенето на идентичност, колкото и кухо пост-юго да звучи това, е една добра цел. Писането / правенето на критика е важен превод в ефир, това много добре го знаете. Знаете също една кратка истина на Клайн - истината става реалност (когато има изкуство).

Обратно към темата. Критиката е важна заради позицията, от която идва. Това е най-важното, а то не беше взето до сега предвид в спора или дискусията, може би, просто говоренето около. Мен лично ме интересуват някои позиции, други – не. Вторите са напълно предвидими – нещо като Любо Пенев говори след мач. Когато не си от ЦСКА, няма как и да те интересува това. Този втори параграф е във връзка с Лилиев. Неговата поезия има особен тон. Текстът е много фин и изключително съзвучен и нежен. Съвсем интимен и в същото време няма нищо лично. Говори се без лице, по принцип. Не добиваме представа за лирическия герой. Анонимната критика, обаче се поставя в унизено положение, не само защото разбираме за лирическия герой именно посредством несъответствието, да кажем, по-удачно - луфта между опита за игра по ..., да речем, Станиславски и ..., да речем, Любо Пенев. Във връзка с Лилиев исках да кажа само, че анонимността в текста е много трудно нещо и когато се прави ей така, за пиниз, е грозно и недостойно. Ясно е, има извинение, в това време, което, за човек с въображение си е бая страшно, качулката на ямурлука е добро скривалище. Няма да забравяме, че Лилиев, в едно пак такова време, просто спира да пише... за десетилетия наред, и също така, че не е имал под ръка ямурлук. Последното по обективни причини.

Третия параграф би трябвало да съответства с третия (и четрвъртия) ред на заглавието. (Вж. заглавието). След като попрегледах написаното по-горе, смятам да оставя параграфа до тук. (отново, моля, Вж. заглавието).

Й. Панчев

29 ноември 2009 г.

"Портрет на художника като млада" роман на Десилава Димова

"Портрет на художника като млада" е първият роман на изкуствоведа Десислава Димова. През изминалата седмица бе неговата премиера в София и Пловдив, а сега вече книгата е и по книжарниците. Романът се издава като номиниран за наградата на Фондация "Развитие 21". Тук имаме удоволствието да ви представим откъс от книгата. Приятно четене!



"Защото какво е художникът? Ами нещо като транзистор между бога и света. Между света на идеите и този на сутрешния блок и лайфстайл списанията, между онзи на всемогъщата енергия и този на мултивитамините и бензина. С две думи, той има едни неща за казване, дето трябва да намери начин да ги каже, ама без да ги разказва и преди всичко да казва едни неща дето са по умни от него и дето по-умните от него ще успеят да ги разчетат, без той да е разбрал как е успял да каже нещо толкоз умно.

Нещо такова.

Бог естесвено излъчва на различни честоти и всеки художник прекарва част от живота си в настройване, за да улови тази, на която ще предава най-чисто.

В повечето случаи аз специално се чувствам като скапан ВЕФ, който се опитва да хване космически сигнали, за които не е създаден. Но това не е страшно. Всяка радиоточка си намира майстора. Най великото е, че както Маркс и Бойс са казали - всеки е и може да бъде художник, независимо какво прави. Намерението е важно. Да де, ама Маркс не е бил художник, а Бойс е шарлатанин, така че аз като истински изстрадал, макар и млад, художник мога да ви кажа, че намерението е важно, но не е напълно достатъчно. Настройката му е майката. А това може да отнеме години на по-несъвършени апарати като мен.
Да започнем от начало с някои прости открития и правила, които разбрах през всичките тези години (от които 6 прекарани в художествени училища).

Значи първо, на лично ниво един художник е редно да се “настрои” – т.е. постепенно да опита и евентуално да разбере, кои техники, теми и контексти му подхождат най-добре.


После трябва да осъзнае отговорността си като художник – т.е. като някой, който произвежда неща, които след това ще съществуват (ако извади късмет) в културното пространство. А също и отговорността на някой, който участва във формирането на съвремието, но това е отговорност, която по принцип всички трябва да осъзнават.

След това художникът трябва да се опита да продължи да твори, без да се спича

22 ноември 2009 г.

Нещо лично за критиката


Весела Ножарова: Този разговор е провокиран от бърз чат, състоял се преди седмица с Милена Делева* във връзка често обсъждания напоследък анонимен блог „Нищо лично”. Поводът беше поредният публикуван текст в него, както и цялата концепция на блога, стъпила на идеята за „безпристрастна критика”, поради анонимност. На финала Милена, след малка мълчалива пауза ми написа: az ne bih otminala tazi indikatzia za sustoianieto na kritikata v BG s leka ruka. И е права. Ето защо, решихме да не отлагаме повече този важен разговор за критиците, критиката и критикуването, за това дали е възможна безпристрастността, и дали наистина някой се нуждае от нея?
Ще ми се в този разговор да не се занимаваме с конкретиката около „Нищо лично”, а да насочим вниманието си върху това, на какво е симптом появата на подобен блог за критика.
Наистина ли средата е толкова нетолерантна и агресивна, че единствено анонимното мнение, може да бъде прието като обективно?


Докато водеха този разговор, учустниците в дискусията,
положиха усилия да изпаднат в анонимност, подменяйки своята идентичност.


Светлана Куюмджиева: Според мен първият въпрос също е свързан с това, защо се налага днес някой да пише критика анонимно. Все пак мисля, че обективната безпристрастност е абсолютно непостижима, когато става дума за критика. А не е и необходима. Ако говорим за безпристрастно писане за изкуство, то най-подходящият формат не е критиката, а простият описателен анализ. Но дори и в него може да се разобличи субективно пристрастие и оценка. В този конкретен случай, смятам, че анонимното писане е по-скоро признак на страх и несигурност, което е твърде симпоматично за нашата среда поведение. Страхът, че ако изкажеш мнението си, ще бъдеш санкциониран и от “свои” и от “чужди”, може да те превърне в обигран лицемер или да те накара да замлъкнеш завинаги. Съдейки по собствения си крехък опит в критиката бих потвърдила, че този страх е напълно основателен.
Вера Млечевска: Ако човек се опитва да бъде честен със себе си е трудно да бъде безпристрастен. Все пак това не е футболен мач.

В.Н. Според мен по този въпрос няма две мнения. Когато има критика, тя трябва да има позиция. Да бъде критична. Другото е просто фактологична информация, която се практикува повсеместно в България. Когато се рових в нета за материали излезли покрай изложбата „Изкушението ЧАЛГА”, бях страшно впечатлена, че въпреки силното медийно покритие и голямата дискутивност на темата, на практика материалите, които излезнаха в медиите масово бяха механично препечатване на пресбюлетина. Видяхме критиката, като собствен шизофренно тиражиран стотици пъти текст. Като ехо! Въпреки това, много се зарадвах на единични текстове в лични блогове, съдържащи спонтанна положителна или отрицателна, емоционална реакция. Какво по-хубаво от това, критика идваща от зрителя, който трудно можеш да излъжеш.
Мисля че в случая с „Нищо лично”, се случва нещо подобно. Текстовете в блога претендират за обективност, но въпреки куражът от анонимността, се съобразяват много с познати герои от българското арт статукво. И това се доказва от реакциите в коментарната част. Читателят трудно може да бъде заблуден, ако нещо което му се предлага, е фалшиво.
В.М. Имаме погрешно убеждение. Не всички, които четат този блог, го намират за толкова обективен и безпристрастен.






В.Н.
В случая е важно да помислим върху това, на какво е знак появата на този блог, на какво е знак тази анонимност?

Десилава Димова: Анонимността на този блог не ме вълнува особено. Не виждам смисъл, защото текстовете далеч не са провокативни или критични. Още по-малко обективни. Явно обаче, както и Весела, и Светлана споменаха, е симптоматично за ситуацията. Като няма нищо същинско за казване сме се хванали за гушите и следим кой срещу кого си е позволил да надигне глас. Иначе като цяло е положителен рекламен ход. Предизвика интерес, и ето ние сега водим този разговор, така че браво на «Нищо лично».

10 ноември 2009 г.

Little Black Curly Hair ( с участието на двама български художници )

Черен Малък  Къдрав Косъм
Black Little Curly Hair


Галерия Капатос, Атина
Kappatos Gallery, Athens



Галерия “Капатос” се намира на улица “Атина”. Тази улица пресича самия център на града и свързва площада “Монастираки” с площад “Омония”. От “Mонастираки” плъзват малките улички в посока Акропола, където туристите попадат в шарения капан на сувенирите и таверните. В другия край, e площад Омония, място нажежено от наскоро пламналите демонстрации и концентрация на асоциални хора, вечер.
Галерия "Капатос" заема етаж от публична сграда и разполага с изложбена площ от над 500 квадратни метра. Откриването протече по традиционния за Атина начин: Приемат се посетители от 8ч. вечерта, но започват да се тълпят след 9 и така до 12. Идват наистина много хора, макар че галеристът обясни, че заради блокиране на града от демонстранти, не са могли да дойдат достатъчно.
Концепцията и селекцията на авторите е изцяло по идея на Никос Хараламбидис. Участват Нарда Алварадо, Гюлсун Карамустафа, Акрам Заатари, Уилям Кентридж, Правдолюб Иванов, Недко Солаков, Кай Шиеменц, Мунир Фатми и проектът Араб Гугенхайм.
Black Little Curly Hair (Черен, Малък, Къдрав Косъм ).
Концепцията на Хараламбидис започва с англо-саксонските стереотипи за красота, които принуждават жени с африкански и семидски произход да изправят и боядисват къдравите си черни коси, също както и Майкъл Джаксън.

6 ноември 2009 г.

Една друга награда

Светозара Александрова получи втора награда от конкурса „В какво общество желаем да живеем?” организиран от Gesellschafter ART.AWARD 09.





Нейната работа "Track store" беше представена в специална изложба на Арт изложението Kunstmesse ART.FAIR 21 в Кьолн от 28.10.2009 до 01.11.2009.

3 ноември 2009 г.

Пак за машините

Ние и те – те и ние” е озаглавен проекта на Павел Койчев в галерия “Индустриална 11”. Творенията на  автора са две фигури на мъж и на жена  противопоставени в пространството на галерията. Това са фигури монументални,  крупни и силно стилизирани. Те стоят тежко, макар че са направени от стиропор. Най—вече са антропоморфни фигури, които по един или друг начин представят мъжкото и женското начало, изобщо човешкото и радостта да бъдеш човек.
Между фигурите са разположени три индустриални машини с мащаби близки до скулптурите, оградени от лехи от изкуствени цветя. Връзката между двете е текста на ЧЖУАНЦЗЪ от ІV в. пр. н. е.) който казва: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.”

24 октомври 2009 г.

С повод и без повод

В галерия Райко Алексиев до 24 ноември, може да бъде видяна изложбата Оrbis Pictus. Заглавието буквално значи “Светът в картинки” и е заглавие на книга написана и илюстрирана за деца от чешкия педагог Комениус през 1658. Опознаването на света под формата на игра е в основата на проекта на Петър Никъл и кураторите Иржи и Радана Валдови.
Всеки един от обектите е интерактивен,

23 октомври 2009 г.

Хроника: Туроризъм в Пловдив



Турористическата агенция е отворена платформа за турористически социални практики, развили се от сферите на изкуството и културата. Туроризмът е внезапно проникване, атакуване или окупация на публичното пространство. То е тактическа, критическа дейност, активна продукция срещу стратегическите преобладаващи медии. 


Турористическата агенция e открита за първи път през март 2009 в град Панчево, Войводина, Сърбия, в пространството Електрика. Първата екскурзия, наречена “Активистки действия и интервенции по улиците на Панчево (1988-2008)” беше създадена, за да участва в написването на историята на града от една материалистична перспектива чрез реактивиране на истории за социално маргинализирани политически продукти (еко-активизъм, мирен активизъм, феминистичен активизъм, и т.н.). Тя също имаше за цел да постави въпроса: “От какъв вид активизъм и артивизъм  се нуждаем днес?”.
Вторият локален временен офис е открит в град Пловдив в рамките на изложбата AFTER EGO на 4 септември в Баня Старинна.

Турористическата дестинация в град Пловдив e „място, където не се ходи” гето Столипиново. Столипиново е най-голямото гето в района с 44 000 обитатели. Около 5 хиляди от тях се идентифицират като роми, останали те се идентифицират като хора с турски произход, а най-малък брой като българи. Гетото е формирано след 1989 и падането на комунизма. Част от българите са получили от местните власти жилища в други части на града и са напуснали района. Основният контекст е бедността, тясно свързана с въпросите за културата, обучението, работата, здравето и дискриминацията. Теоретичният контекст на това изследване е базиран на преразглеждане на фразата “Право на град” в контекста на новата неолиберална демокрация, в която държавата създава места извън закона.
Каним ви да участвате в турористическата екскурзия “Право на град? Лишаване от право на  гражданство в Столипиново” и откриване на постоянен адрес на Турористическата агенция в квартал Столипиново на 2 октомври.

Хроника: Скучното биенале




Изображението е детйл от инсталацията "Ерористично кабаре" на група Etcetera от Буенос Айрес.
Ерористичното движение е основано от групата по случай посещение на американския президент Джордж Буш в Аржентина. Ерористичното кабаре е колективна игра, в която грешката - error е приета като нещо позитивно, принцип на реалността и рожденно място на идеологиите от новия век.


What Keeps Mankind Alive?
(Weill/Brecht 1928)
You gentlemen who think you have a mission
To purge us of the seven deadly sins
Should first sort out the basic food position
Then start your preaching, that’s where it begins

You lot who preach restraint and watch your waist as well
Should learn, for once, the way the world is run
However much you twist or whatever lies that you tell
Food is the first thing, morals follow on

So first make sure that those who are now starving
Get proper helpings when we all start carving
What keeps mankind alive?

What keeps mankind alive?
The fact that millions are daily tortured
Stifled, punished, silenced and oppressed
Mankind can keep alive thanks to its brilliance
In keeping its humanity repressed
And for once you must try not to shriek the facts
Mankind is kept alive by bestial acts.


Това е английският превод на песента ‘Denn wovon lebt der Mensch?’ от Опера за три гроша. Бертолд Брехт написва либретото за тази “опера за и от просяците” през 1928 заедно с Елизабет Хоптман и композитора Курт Вейл
Кураторският колектив ККК или Какво, Как, за Кого? (WHW/What, How & for Whom) от Хърватия са избрали това наименование “Какво поддържа човечеството живо?”, за да обобщят концепцията си за 11. Истанбулско биенале тази година. 


ККК е основан през 1999 в Загреб от Ивет Чурлан, Ана Девич, Наташа Илич и Сабина Саболович. Всъщност името им идва от първия проект, който реализират заедно през 2000 година, по повод 150 годишнината на Комунистическия манифест. Връзката между съвременното изкуство и проблемите на пост социалистическата реалност присъства винаги като тема в техните проекти. 
‘What Keeps Mankind Alive?’ - марксистката критика на капиталистическия свят в Брехтовата творба тук е развита от тях до теоретичен повод да забележим и оценим възможностите на изкуството да носи социално равноправие, да критикува и да участва пълноценно в обществения живот. В крайна сметка и днес Брехт е актуален, защото повече от всякога “престъпникът е буржоа и буржоата е престъпник”.
Четирите куратори от Хърватия са подбрали за своята изложба общо 70 известни или наскоро открити художници от 40 различни държави. Проектите, които участват в биеналето са 120 на брой. 


Страшна скука наистина. Налага се да четеш, да се взираш, да мислиш много. Няма силни визуални работи, няма атракация, няма зрелища, няма интерактивни забавления. Всичко е политика и икономика, преосмисляне на новия световен ред, лява критика, която ползва дори най-стереотипни пропагандни модели. Толкова лява, че повечето ни спътници се подразниха страшно и набързо претупаха изложбите.
В каталога и в самата изложба е извадена подробна статистическа справка за броя на страните, които са представени в биеналето - колко от Източна Европа, колко от Западна, колко от Близкия Изток, колко от Средния и т.н., брутния вътрешен продукт на всяка държава, който е най-достоверният показател за стандарта на живот, броя на художниците - колко от тях са мъже и колко жени, бюджета на биеналето и всички източници, от които е набавен, както и процентното му разпределение в цялата организация.

В спора с останалите за това, къде е целият fun в тази работа, установих, че fun-ът е именно в липсата на fun.
Биеналето фиксира настоящия момент със световните кризи и проблеми и едновременно с това  прави доста сериозен ретроспективен разрез с работи от 70-те и 60-те години, в които се открива същата социална и обществена проблематика от настоящето. България я няма в статистиката. Това също е fun.
Изложбите тази година са разпределени в складовите пространства в близост до пристанището, познати като Antrepo No. 3, в Тютюневия склад в квартал Топхане, в гръцкото училище Feriköy в Сисли, което е затворено от 2003 поради липса на ученици и се използва за първи път като изложбена площ. Основната част от биеналето е подредена в Antrepo No. 3, но експозицията в гръцкото училище е много по-балансирана и впечатляваща.
Там е представена и работата на грузинския артист Ладо Дараквелидзе, който следвайки философията на медиите и пътя на едно събитие до новините съпоставя олимпийските игри в Пекин с Руско-Грузинската война. 














Всички прожекции са инсталирани на стари ученически чинове, събитията от войната са рисувани с тебешир на черни дъски в една от класните стаи, а самите чинове са преработени в големи люлки. В този вид работата е супер въздействаща.












В истанбулското биенале е включена и част от инсталацията на Хюсеин Алптекин “Не се оплаквай” (Don’t Complain), с която художникът представи Турция на 52. Венецианско биенале през 2007. 









Саня Ивекович участва в 11. Истанбулско биенале с 4 проекта. Единият от тях “Слънчеви очила” (Sunglasses) започва от убежищата за жени, пострадали от насилие, в Истанбул. Саня Ивекович предразполага жените от тези убежища да разкажат своите лични истории. След това, за да акцентира най-брутално върху проблема с насилието, тя комбинира историите, които е събрала, с реклами на маркови слънчеви очила.





Из всички локации на биеналето са разрилени намачканите червени листове от работата на Саня Ивекович Turkish report 09. Текстът отпечатан  на листовете е от доклада, изготвен от турски NGO за състоянието на жените в Турция в момента, за неравенството между половете, за убийствата на честа. Можеш да се осведомиш за всичко това от "боклука" по земята. 




Образът на Ленин също ни стряскаше почти навсякъде, докато не разбрахме, че авторът на колажите с Ленин Вячеслав Акунов е философ, писател и художник от Ташкент от в периода от 1974 до 1987 работи интензивно с типичната пропагандна иконография, като прави серия от колажи и поставя например Ленин и членовете на политбюро върху палки за мухи. Неговите намеси са почти незабележими като въпросителна в края на самия лозунг или нещо подобно.






По-комуникативна за нашите представи е инсталацията му от кибритени кутиики, в които Акунов е монтирал репродукции на свои работи през годините като мини ретроспекция.  В каталога на биеналето този подход е свързан с отношението към миналото отвъд ревизионизма и носталгията.







Групата Что делать?, които взеха наградата на Октобарския салон в Белград през миналата година за изключителното си присъствие като художници с гражданска позиция, участват отново с темата за перестройката и с нова работа made in Serbia.









И Нам Джун Пайк е тук с работата си "Живот" - негови намеси по кориците на списание LIFE.






В "Никой не иска да види" Младен Стилинович е визуализирал в безброй принтове факта, че тримата най-богати хора на света, притежават точно толкова, колкото 600 милиона от бедните.







Всъщност това поне според мен, е по-скоро умното, критичното и полезното биенале.

С.К.




17 октомври 2009 г.

"Отражения от бъдещето" куратор Емил Миразчиев, "Reflections from the Future" curator Emil Mirazchiev







Правдолюб Иванов "Малко", 2009
Pravdoliub Ivanov "Little"





Аббе Либански, инсталация във водното огледало до паметника на Гюро Михайлов




Дан Теневакция площад централен
Dan Tenev








Красимир Терзиев
Krassimir Tersiev





Иван Мудов
Ivan Moudov



Бора Петкова
Bora Petkova



Лъчезар Бояджиев "Спешни мерки"
                                                                 Luchezar Boyadjiev




"Подмяна желязната завеса с черна" Емил Миразчиев
"From Iron Curtain to Black", Emil Mirazchiev







Орлин Неделчев, "Без заглавие"
Orlin Nedelchev, "No name"


фотография: Правдолюб Иванов

3 септември 2009 г.

AFTER EGO - кураторски проект на Светлана Куюмджиева специално за XV седмица на съвременното изкуство

По покана на Сдружение "ИЗКУСТВО ДНЕС" Център за съвременно изкуство - Пловдив, Баня "Старинна".

Откриване – 4 септември 2009 (петък), 18.30 часа, изложбата ще продължи до 2 октомври 2009
В деня на откриването 4 септември 2009 (петък) от 18.00  часа започва пърформансът на Венелин Шурелов TABULA RASA (Wunderkabinet).

В изложбата участват 17 художници от България, Косово и Сърбия:
Светозара Александрова, Йелена Бокич, Ана Виленица, Станимир Генов, Лулзим Зечири, Фиторе Исуфи Коя, Продан Марков, Николета Маркович, Владимир Митрев, Иван Мудов, Албан Муя, Данило Принят, Камен Стоянов, Наташа Теофилович, Якуп Фери, Дритон Хайредини, Венелин Шурелов.
Селекцията на участниците е реализирана в активно сътрудничество и благодарение на Ана Виленица за сръбските автори и на Албан Муя, за авторите от Косово.

Проектът AFTER EGO материализира идеята за края на егоцентричната епоха в изкуството. Няма как да събаряме граници, да развенчаваме идентичности, да преосмисляме остарели стойности и да оставим недокоснато Егото. То е силата, която се бори за своята независимост и пълноправие от векове и никога не остава до край задоволено. Хищно и самодостатъчно Eгото не допуска интерес към друго освен към себе си.

Още преди 8 години в концепцията си за 7. Истанбулско биенале Юко Хасегава обяви края на индивидуализма и създаде термина „его-фугализъм”, за да изрази стремежа към целенасочен отказ от егото като определящ фактор във взаимоотношенията между човека и света. Това отваряне на личността беше формулирано от нея като нова стратегия за оцеляване.

Именно от тази стратегия и от идеята за вече култивираното ново Его са обединени и авторите в настоящата изложба. Те самите участват в изкуството си като директен комуникатор. Тялото и образът на артиста са най-силният посредник в контакта му със заобикалящата среда. Почти като класическото Алтер Его, но натоварено с много по-важни функции. Този аватар на художника е напълно свободен и всевластен, но работи активно най-вече за превъзмогване на Егото и за да премахне всички условности в общуването. Това е именно новият образ – AFTER EGO.

В изложбата са представени видео, инсталации, пърформанси и фотографии, в които художниците са вече материал, медия, обект и пряк носител на своите послания. Участието на артистичното AFTER EGO придава нов смисъл на тези произведения. Подобно на портрета на Дориан Грей то изобличава същинския образ на героя-автор и неговата позиция спрямо света, необременена от скрупули.

Още по-важна е тази позиция, когато става дума за художници от новото поколение, които вече не могат да бъдат определени само като балкански или само като източно европейски, защото тяхното AFTER EGO търси най-ангажиран начин да превъзмогне локалните проблеми и комплекси.

Авторите, представени в изложбата, имат солидни биографии, награди и участия в престижни международни форуми. Българската публика има възможност да види изкуството на мнозина от тях за първи път.

Седмицата на съвременното изкуство в Пловдив празнува тази година своя юбилей. За 15 години тя се утвърди като едно от най-важните арт събития в страната. Вече традиционно всяка година в Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна” гостуват различни кураторски концепции и автори от цял свят.

*Изложбата се реализира с отзивчивата подкрепа на Община Пловдив и Robert Bosch  Stiftung, със съдействието на Якоб Рачек.

10 август 2009 г.

Наградите на М-тел Варна2009

Това лято, Варна стана домакин на годишните награди за съвременно изкуство на М-тел 2008 г.Това бе една от най-големите общи изложби за годината.Тук публикуваме статия на критикът Светла Петкова, отпечатана във вестник „Култура”, брой 28 от 22 юли 2009

 
Изкуство в Магазия № 7
Пристанище Варна, "Магазия № 7", 10 юли-10 август 2009
С два пърформанса се откри изложбата на номинираните за Наградите на М-тел за съвременно изкуство, която тази година е подредена в огромен склад на Пристанище Варна. След кратко приветствено слово по време на откриването, Милен Кръстев, „посланик“ на „държавата“ Миления, раздаде зелени карти на желаещите да я посетят. В официално облекло, седнал зад бюро пред флаг с надпис „Миления ви обича“, „посланикът“ приканваше всички, сдобили се с карта, да повтарят тържествено, че са обичани, с което разчупваше обичайната ледена официалност и в знак на завета изпиваше по чаша червено вино с всеки. Пречистващият ритуал завършваше със счупване на чашата в близката стена...
 Милен Кръстев издава паспорти за държавата Миления по време на пърформанса си.

Като че ли най-голяма медийна слава обаче получи Нено Белчев, който заби кирки в автомобил по модел на разпространилите се по морето случаи на саморазправа. Разликата тук обаче е, че автомобилът е боядисан в тъмносиньо, на капака му е изрисувано логото на ЕС, а върху дръжките на кирките на различни езици пише „България“. За съжаление, интересът към тази работа с политически привкус, наречена „Рапсодия ‘България’“, отразява по-скоро незрелите разбирания на масовата публика, отколкото добър усет за изкуство. От професионална гледна точка обаче, тази твърде буквална пространствена карикатура е лишена от каквито и да било артистични качества. Още повече, че част от нея са и 4 прожекции (сами по себе си в редуциран вид вероятно биха били любопитни) на видеозапис от пътуването на автора из Европа на автостоп, по време на което той пита качилите го шофьори какво мислят за влизането на България в ЕС...
Нено Белчев, „Рапсодия ‘България’“, инсталация, видео

Конкурсът за Годишните награди на М-тел за съвременно изкуство с всяко следващо издание се утвърждава като едно от важните събития в областта си. Събирайки на едно място някои от най-изявените български автори от предходната година, тя е своеобразен „отчет“ на най-важното. Но не без известни уговорки, тъй като и тук се изявяват определени лични пристрастия на журиращите, което придава на събитието известна условност и относителност, но по някакъв начин показва и претенции за кураторска изложба. Задавам си например въпроса защо не виждаме Красимир Терзиев или Иван Мудов, които миналата година имаха големи самостоятелни изложби в европейски галерии... Или Бора Петкова, която имаше силни изяви у нас.

Работата на Венелин Шуралов е чест обект за фотоапаратите

За щастие, отпадналото от миналата година видово разделение на изкуствата издигна конкурса на по-високо ниво и му придаде съвършено нов облик. Друга негова положителна страна е, че завладява нови, алтернативни пространства за експонирането на номинираните произведения. Макар че, въпреки всеобщата радост, понякога те не са най-подходящи точно за изкуството, което се показва в тях, а и, за съжаление, малко се работи със самото пространство, което си остава просто екзотична даденост. Един от плюсовете на номинациите е също привличането на автори от България, изявяващи се основно зад граница, макар че е спорно дали те могат да бъдат наречени български или не, предвид контекста, в който се развиват...

Журито този път включва, освен постоянните членове Димитър Грозданов и Елисавета Мусакова, и варненците Румен Серафимов, Цветан Кръстев и Валери Чакалов, което донякъде обяснява подчертаното участие на варненски автори в изложбата. От тази година в експертния екип на проекта се включва и Марк Гльоде, критик и преподавател по филмово изкуство, както и куратор за видео и фотография на последните две издания на „Арт Базел“. По регламент четвъртото издание на конкурса ще завърши с обявяването на наградените на 10 август, макар и да не е много ясно защо награждаването става в края, а не в началото...

Специално изградената в центъра на залата конструкция позволява представянето на работи от различни медии.
Огромното пристанищно хале, което непосредствено преди откриването е било пълно с жито, сега играе ролята на изложбена площ, като за целта е изградено специално осветление и конструкция за прожектиране на видео. Твърде активната и специфична среда обаче до голяма степен „заглушава“ експонираните произведения - някои направо изчезват, други се сливат с фона (това се отнася особено за живописта), но има и такива, които отчетливо контрастират (Андрей Даниел с новата си „Трилогия: Неуловимият смисъл на причинно-следствените отношения“, Нина Русева с „Антарктида“). Явно, разбира се, е желанието и тук да се направи нещо, което е практика „навън“, само че това не винаги е гаранция за добър резултат. Като цяло изложбата има излъчване на нещо, вече добре познато, някак изморено и вяло, макар че едно от условията е по възможност да се покажат нови произведения.
Работата на Зиатин Нуриев
Сред множеството (в изложбата участват 45 автори) ще откроя работите на Алла Георгиева, Иво Димчев, Бистра Льошевалие, Рада Букова, Даниел Божков, Валентин Стефанов, Константин Денев, Андрей Даниел, Нина Ковачева, Нина Русева, Николай Караманов, Димитър Труканов, Стела Василева, Миряна Михайлова, Самуил Стоянов, Красимир Карабаджаков, Камен Старчев, Станимир Генов, Весела Статкова и Габриела Сергинова.
"Ниска резолюция", дърво /топола/, акрил, дини, вариращи размери
Ниска резолюция“ на Рада Букова определено е работата, която се коментира най-много. Интересът към нея вероятно се дължи на факта, че стои особено добре точно в това пространство и представлява особен вид провокация. Астронавтът пред пирамида от дини обаче изглежда като енигма за непосветените в творчеството на авторката, която мисли работата си през школувани в съвсем различна среда сетива. В случая за нея всъщност имат значение единствено образът и характеристиката на формите и материалите – като цялост, контраст и многопластови смисли. А за това дали и доколко българската професионална публика е „узряла“ за съвременно изкуство, е твърде показателна разигралата се в нощта на откриването „акция“, когато групичка гостуващи художници решават „да довършат“ произведението на Рада Букова, като си направят угощение, разрязвайки част от дините...
Светла Петкова
Светла Петкова е завършила „Изкуствознание” в Националната художествена академия, София (2001). От 2003 работи като редактор за пластични изкуства във в. „Култура”, където публикува свои текстове. Има публикации също в сп. „Алтера”, сп. „5 звезди”, сп. „Ек”, сп. „Българска медицинска практика” и др.
Към текста прибавяме и серия от снимки на отделни работи в изложбата:
Валентин Стефанов
Андрей Даниел „Трилогия: Неуловимият смисъл на причинно-следствените отношения“
Самуил Стоянов
Хубен Черкелов, "Колорадо"
Станимир Генов