29 ноември 2009 г.

"Портрет на художника като млада" роман на Десилава Димова

"Портрет на художника като млада" е първият роман на изкуствоведа Десислава Димова. През изминалата седмица бе неговата премиера в София и Пловдив, а сега вече книгата е и по книжарниците. Романът се издава като номиниран за наградата на Фондация "Развитие 21". Тук имаме удоволствието да ви представим откъс от книгата. Приятно четене!



"Защото какво е художникът? Ами нещо като транзистор между бога и света. Между света на идеите и този на сутрешния блок и лайфстайл списанията, между онзи на всемогъщата енергия и този на мултивитамините и бензина. С две думи, той има едни неща за казване, дето трябва да намери начин да ги каже, ама без да ги разказва и преди всичко да казва едни неща дето са по умни от него и дето по-умните от него ще успеят да ги разчетат, без той да е разбрал как е успял да каже нещо толкоз умно.

Нещо такова.

Бог естесвено излъчва на различни честоти и всеки художник прекарва част от живота си в настройване, за да улови тази, на която ще предава най-чисто.

В повечето случаи аз специално се чувствам като скапан ВЕФ, който се опитва да хване космически сигнали, за които не е създаден. Но това не е страшно. Всяка радиоточка си намира майстора. Най великото е, че както Маркс и Бойс са казали - всеки е и може да бъде художник, независимо какво прави. Намерението е важно. Да де, ама Маркс не е бил художник, а Бойс е шарлатанин, така че аз като истински изстрадал, макар и млад, художник мога да ви кажа, че намерението е важно, но не е напълно достатъчно. Настройката му е майката. А това може да отнеме години на по-несъвършени апарати като мен.
Да започнем от начало с някои прости открития и правила, които разбрах през всичките тези години (от които 6 прекарани в художествени училища).

Значи първо, на лично ниво един художник е редно да се “настрои” – т.е. постепенно да опита и евентуално да разбере, кои техники, теми и контексти му подхождат най-добре.


После трябва да осъзнае отговорността си като художник – т.е. като някой, който произвежда неща, които след това ще съществуват (ако извади късмет) в културното пространство. А също и отговорността на някой, който участва във формирането на съвремието, но това е отговорност, която по принцип всички трябва да осъзнават.

След това художникът трябва да се опита да продължи да твори, без да се спича

22 ноември 2009 г.

Нещо лично за критиката


Весела Ножарова: Този разговор е провокиран от бърз чат, състоял се преди седмица с Милена Делева* във връзка често обсъждания напоследък анонимен блог „Нищо лично”. Поводът беше поредният публикуван текст в него, както и цялата концепция на блога, стъпила на идеята за „безпристрастна критика”, поради анонимност. На финала Милена, след малка мълчалива пауза ми написа: az ne bih otminala tazi indikatzia za sustoianieto na kritikata v BG s leka ruka. И е права. Ето защо, решихме да не отлагаме повече този важен разговор за критиците, критиката и критикуването, за това дали е възможна безпристрастността, и дали наистина някой се нуждае от нея?
Ще ми се в този разговор да не се занимаваме с конкретиката около „Нищо лично”, а да насочим вниманието си върху това, на какво е симптом появата на подобен блог за критика.
Наистина ли средата е толкова нетолерантна и агресивна, че единствено анонимното мнение, може да бъде прието като обективно?


Докато водеха този разговор, учустниците в дискусията,
положиха усилия да изпаднат в анонимност, подменяйки своята идентичност.


Светлана Куюмджиева: Според мен първият въпрос също е свързан с това, защо се налага днес някой да пише критика анонимно. Все пак мисля, че обективната безпристрастност е абсолютно непостижима, когато става дума за критика. А не е и необходима. Ако говорим за безпристрастно писане за изкуство, то най-подходящият формат не е критиката, а простият описателен анализ. Но дори и в него може да се разобличи субективно пристрастие и оценка. В този конкретен случай, смятам, че анонимното писане е по-скоро признак на страх и несигурност, което е твърде симпоматично за нашата среда поведение. Страхът, че ако изкажеш мнението си, ще бъдеш санкциониран и от “свои” и от “чужди”, може да те превърне в обигран лицемер или да те накара да замлъкнеш завинаги. Съдейки по собствения си крехък опит в критиката бих потвърдила, че този страх е напълно основателен.
Вера Млечевска: Ако човек се опитва да бъде честен със себе си е трудно да бъде безпристрастен. Все пак това не е футболен мач.

В.Н. Според мен по този въпрос няма две мнения. Когато има критика, тя трябва да има позиция. Да бъде критична. Другото е просто фактологична информация, която се практикува повсеместно в България. Когато се рових в нета за материали излезли покрай изложбата „Изкушението ЧАЛГА”, бях страшно впечатлена, че въпреки силното медийно покритие и голямата дискутивност на темата, на практика материалите, които излезнаха в медиите масово бяха механично препечатване на пресбюлетина. Видяхме критиката, като собствен шизофренно тиражиран стотици пъти текст. Като ехо! Въпреки това, много се зарадвах на единични текстове в лични блогове, съдържащи спонтанна положителна или отрицателна, емоционална реакция. Какво по-хубаво от това, критика идваща от зрителя, който трудно можеш да излъжеш.
Мисля че в случая с „Нищо лично”, се случва нещо подобно. Текстовете в блога претендират за обективност, но въпреки куражът от анонимността, се съобразяват много с познати герои от българското арт статукво. И това се доказва от реакциите в коментарната част. Читателят трудно може да бъде заблуден, ако нещо което му се предлага, е фалшиво.
В.М. Имаме погрешно убеждение. Не всички, които четат този блог, го намират за толкова обективен и безпристрастен.






В.Н.
В случая е важно да помислим върху това, на какво е знак появата на този блог, на какво е знак тази анонимност?

Десилава Димова: Анонимността на този блог не ме вълнува особено. Не виждам смисъл, защото текстовете далеч не са провокативни или критични. Още по-малко обективни. Явно обаче, както и Весела, и Светлана споменаха, е симптоматично за ситуацията. Като няма нищо същинско за казване сме се хванали за гушите и следим кой срещу кого си е позволил да надигне глас. Иначе като цяло е положителен рекламен ход. Предизвика интерес, и ето ние сега водим този разговор, така че браво на «Нищо лично».

10 ноември 2009 г.

Little Black Curly Hair ( с участието на двама български художници )

Черен Малък  Къдрав Косъм
Black Little Curly Hair


Галерия Капатос, Атина
Kappatos Gallery, Athens



Галерия “Капатос” се намира на улица “Атина”. Тази улица пресича самия център на града и свързва площада “Монастираки” с площад “Омония”. От “Mонастираки” плъзват малките улички в посока Акропола, където туристите попадат в шарения капан на сувенирите и таверните. В другия край, e площад Омония, място нажежено от наскоро пламналите демонстрации и концентрация на асоциални хора, вечер.
Галерия "Капатос" заема етаж от публична сграда и разполага с изложбена площ от над 500 квадратни метра. Откриването протече по традиционния за Атина начин: Приемат се посетители от 8ч. вечерта, но започват да се тълпят след 9 и така до 12. Идват наистина много хора, макар че галеристът обясни, че заради блокиране на града от демонстранти, не са могли да дойдат достатъчно.
Концепцията и селекцията на авторите е изцяло по идея на Никос Хараламбидис. Участват Нарда Алварадо, Гюлсун Карамустафа, Акрам Заатари, Уилям Кентридж, Правдолюб Иванов, Недко Солаков, Кай Шиеменц, Мунир Фатми и проектът Араб Гугенхайм.
Black Little Curly Hair (Черен, Малък, Къдрав Косъм ).
Концепцията на Хараламбидис започва с англо-саксонските стереотипи за красота, които принуждават жени с африкански и семидски произход да изправят и боядисват къдравите си черни коси, също както и Майкъл Джаксън.

6 ноември 2009 г.

Една друга награда

Светозара Александрова получи втора награда от конкурса „В какво общество желаем да живеем?” организиран от Gesellschafter ART.AWARD 09.





Нейната работа "Track store" беше представена в специална изложба на Арт изложението Kunstmesse ART.FAIR 21 в Кьолн от 28.10.2009 до 01.11.2009.

3 ноември 2009 г.

Пак за машините

Ние и те – те и ние” е озаглавен проекта на Павел Койчев в галерия “Индустриална 11”. Творенията на  автора са две фигури на мъж и на жена  противопоставени в пространството на галерията. Това са фигури монументални,  крупни и силно стилизирани. Те стоят тежко, макар че са направени от стиропор. Най—вече са антропоморфни фигури, които по един или друг начин представят мъжкото и женското начало, изобщо човешкото и радостта да бъдеш човек.
Между фигурите са разположени три индустриални машини с мащаби близки до скулптурите, оградени от лехи от изкуствени цветя. Връзката между двете е текста на ЧЖУАНЦЗЪ от ІV в. пр. н. е.) който казва: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.”