30 декември 2009 г.

Да живее кралят Long Live the King Изложба на Г. Георгиев – жорррас в Галерия “Сариев”, Пловдив (когато “аз искам” се римува само с “и аз искам”)

Фотографии: жоррас


Актуализирането на авторска позиция при Георги Георгиев – жорррас се ускорява, получава ясна посока и очертава функцията си ярко. След електромера, многозначително стърчащ от живописвана МДФ плоскост, попкултурните фетиши от “Бизнесът идва”, дойде време на едно по-категорично обобщение. Намираме го в съсредоточаването върху напрежението между синтез и стилизация – особен избор на творческо поведение с малко паралели у нас. 
В компактното пространство на галерия “Сариев” жорррас представя инсталация от обекти – по-скоро среда или собствена интерпретация на затвореното пространство като проблем. От формалните ограничения на това пространство авторът директно скача в символичното ниво на метафората. Но каква метафора, когато информацията е буквална, даже речева, а попадането в тази текстова среда се реализира физически с прекрачването на прага на галерията. Колкото символично от художествена гледна точка, толкова и реално за съвременния човек.

11 декември 2009 г.

Поздрав от Варшава






Национален дворец на култура, Варшава


Националният дворец на културата, като графит под мост във Варшава


Варшава не е зашеметителен град, нямат си средновековна катедрала, нито исторически кули, нито особено много стари сгради. Всичко е било пометено от бомбардировките на германците. Два пъти. Хитлер е имал план за разрушаване на града още през 1939. Неговият т. нар. Pabst Plan е отреждал на Варшава да бъде превърната в немски провинциален град "Neue deutsche Stadt Warschau".
На събрание на офицерите от СС Хайнрих Химлер казва: “Градът трябва да изчезне напълно от лицето на земята и да служи единствено за транспортна спирка на Вермахта. Не трябва да остане нито един издигнат камък. Всяка сграда трябва да бъде изтрита из основи.”





Цялото население на Варшава е експулсирано от града и разпределено в пленнически селища и концентрационни лагери. Единици хора успяват да оцелеят в самия град. Поляците ги наричат "робинзоновци", а германците - плъхове и ги избиват, ако ги разкрият. Най-известният случай на оцелял в града е на пианистът Владислав Щпилман, разказан във филма "Пианистът" на Роман Полански.
След края на Втората Световна Война, поляците се захващат да възстановят много от репрезентативните си сгради. Някои са възстановени по оригинал, но други са реконструирани с известни промени. Премахнали са много от детайлите и са свели стила на сградите в строг социалистически тон. Всичко останало, което е преобладаващата част от града, е огромни блокове и соц. кооперации. Съвсем същото, както в ранните филми на Кшищоф Кешловски.

Като изключим твърде сивия урбанистичен пейзаж, всичко е изрядно. Улиците и тротоарите са идеални, няма боклуци, нито коли по тротоарите. Така е от центъра до най-крайния им квартал. Градският им транспорт е много добре организиран. Хората си гледат часовниците, като застанат на спирката. Казвам всичко това, защото изглежда там отдавна са загърбили проблеми, които ние имаме.
Или може би никога не са ги имали...

Придобих някои откъслечни впечатления от галериите им. В Националната им галерия имаше проект на Дъглас Гордън и Филип Парено "Портрет от 21 Век". Това е своебразен видео портрет на футболиста Зинедин Зидан. Освен Дъглас Гордън и Филип Парено там са показвали и Пол Маккарти и Бенджамин Вайсман. Имало е и други интересни изложби с полски автори, като представянето на Кшищоф Водичко на последното Венецианско биенале.

2 декември 2009 г.

донякъде (поне на мен) забавен очерк за “нищо лично”, николай лилиев и влиянието на духовата музика върху българското духовенство в духовен аспект или (за чий ... му е на дядо ти поп тромпет?)


снимка: Й. Панчев / концерт на оркестър Братя Ангелови и
група Талибан, NY на Студио Даухаус в Swinging Hall


Около последните полемики около критиката и нейната евентуална роля и функция остана доста непокрита територия. Територията на дефиницията / дефинирането на критиката и нуждата от нейното неотложно предефиниране (много зле звучи това, знам). Говоренето около тези теми (анонимното мнение с претенция за ексклузивно-професионална критика), не е непременно в целта. Има някакво, да речем, явление оповестяване на мнение без подпис, което не е прецедент, а по-скоро тревожен сигнал. Тези дни, след закриването на Ре:ТВ, спирането на издаване на в-к. Гласове (поне по слухове) и придобиването на РФИ от варненска духовно-икономическа структура вече започваме да разбираме загадъчната генеалогия на сантимента, трепета, така да се каже, на анонимния писач. Много навременно и показателно явление, между другото. Както в жълтите вестници, дописките и доносите, анонимността е знак за колективна отговорност, за някаква надличностна стойност, истинност и правда, която е вездесъща. На всяка цена  тя трябва да достигне до уважаемия читател или съответен адресат. Не го ли стори, завалията – читател не ще се докосне до същината на нещата, процесите и динамиката в ХТИ-то (художествено-творческата интелигенция) у нас, изобщо, много истини не ще видят бял свят. Това е някакво определение на критиката, за която става дума в блогосферата напоследък. Друго мнение, звучи прогресивно и нахъсано. Ботев срещу Каравелов / Конфуции среща Лао Цзе (справка - Цветан Стоянов). Много добре описано от Стоянов е уравнението на “Срещата на двамата най-мъдри”, което замира в цайт нот. Неразрешеният спор за произхода на бедата и човешката добродетел остава отворен – “Ще се срещаме още много пъти, ... докато свят светува” казва на раздяла единия мъдрец, когато възрастния Лао Цзе го изпраща с думите: “Е, с това май последната ни среща приключи”. Да, можем да се баламосваме, че през нас говорят вековете – човешкия опит, натрупан от Холоцена насам. Уви, в този случай не е така. Малката българска критика търси своята идентичност. След поколения критици-доносници, затрили не един или двама качествени автори изпадаме в ситуацията анонимката отново да стане норма, а интригата - водещ функционален прийом. Впрочем, както отново е в голяма част от обществения живот. Търсенето на идентичност, колкото и кухо пост-юго да звучи това, е една добра цел. Писането / правенето на критика е важен превод в ефир, това много добре го знаете. Знаете също една кратка истина на Клайн - истината става реалност (когато има изкуство).

Обратно към темата. Критиката е важна заради позицията, от която идва. Това е най-важното, а то не беше взето до сега предвид в спора или дискусията, може би, просто говоренето около. Мен лично ме интересуват някои позиции, други – не. Вторите са напълно предвидими – нещо като Любо Пенев говори след мач. Когато не си от ЦСКА, няма как и да те интересува това. Този втори параграф е във връзка с Лилиев. Неговата поезия има особен тон. Текстът е много фин и изключително съзвучен и нежен. Съвсем интимен и в същото време няма нищо лично. Говори се без лице, по принцип. Не добиваме представа за лирическия герой. Анонимната критика, обаче се поставя в унизено положение, не само защото разбираме за лирическия герой именно посредством несъответствието, да кажем, по-удачно - луфта между опита за игра по ..., да речем, Станиславски и ..., да речем, Любо Пенев. Във връзка с Лилиев исках да кажа само, че анонимността в текста е много трудно нещо и когато се прави ей така, за пиниз, е грозно и недостойно. Ясно е, има извинение, в това време, което, за човек с въображение си е бая страшно, качулката на ямурлука е добро скривалище. Няма да забравяме, че Лилиев, в едно пак такова време, просто спира да пише... за десетилетия наред, и също така, че не е имал под ръка ямурлук. Последното по обективни причини.

Третия параграф би трябвало да съответства с третия (и четрвъртия) ред на заглавието. (Вж. заглавието). След като попрегледах написаното по-горе, смятам да оставя параграфа до тук. (отново, моля, Вж. заглавието).

Й. Панчев