10 август 2009 г.

Наградите на М-тел Варна2009

Това лято, Варна стана домакин на годишните награди за съвременно изкуство на М-тел 2008 г.Това бе една от най-големите общи изложби за годината.Тук публикуваме статия на критикът Светла Петкова, отпечатана във вестник „Култура”, брой 28 от 22 юли 2009

 
Изкуство в Магазия № 7
Пристанище Варна, "Магазия № 7", 10 юли-10 август 2009
С два пърформанса се откри изложбата на номинираните за Наградите на М-тел за съвременно изкуство, която тази година е подредена в огромен склад на Пристанище Варна. След кратко приветствено слово по време на откриването, Милен Кръстев, „посланик“ на „държавата“ Миления, раздаде зелени карти на желаещите да я посетят. В официално облекло, седнал зад бюро пред флаг с надпис „Миления ви обича“, „посланикът“ приканваше всички, сдобили се с карта, да повтарят тържествено, че са обичани, с което разчупваше обичайната ледена официалност и в знак на завета изпиваше по чаша червено вино с всеки. Пречистващият ритуал завършваше със счупване на чашата в близката стена...
 Милен Кръстев издава паспорти за държавата Миления по време на пърформанса си.

Като че ли най-голяма медийна слава обаче получи Нено Белчев, който заби кирки в автомобил по модел на разпространилите се по морето случаи на саморазправа. Разликата тук обаче е, че автомобилът е боядисан в тъмносиньо, на капака му е изрисувано логото на ЕС, а върху дръжките на кирките на различни езици пише „България“. За съжаление, интересът към тази работа с политически привкус, наречена „Рапсодия ‘България’“, отразява по-скоро незрелите разбирания на масовата публика, отколкото добър усет за изкуство. От професионална гледна точка обаче, тази твърде буквална пространствена карикатура е лишена от каквито и да било артистични качества. Още повече, че част от нея са и 4 прожекции (сами по себе си в редуциран вид вероятно биха били любопитни) на видеозапис от пътуването на автора из Европа на автостоп, по време на което той пита качилите го шофьори какво мислят за влизането на България в ЕС...
Нено Белчев, „Рапсодия ‘България’“, инсталация, видео

Конкурсът за Годишните награди на М-тел за съвременно изкуство с всяко следващо издание се утвърждава като едно от важните събития в областта си. Събирайки на едно място някои от най-изявените български автори от предходната година, тя е своеобразен „отчет“ на най-важното. Но не без известни уговорки, тъй като и тук се изявяват определени лични пристрастия на журиращите, което придава на събитието известна условност и относителност, но по някакъв начин показва и претенции за кураторска изложба. Задавам си например въпроса защо не виждаме Красимир Терзиев или Иван Мудов, които миналата година имаха големи самостоятелни изложби в европейски галерии... Или Бора Петкова, която имаше силни изяви у нас.

Работата на Венелин Шуралов е чест обект за фотоапаратите

За щастие, отпадналото от миналата година видово разделение на изкуствата издигна конкурса на по-високо ниво и му придаде съвършено нов облик. Друга негова положителна страна е, че завладява нови, алтернативни пространства за експонирането на номинираните произведения. Макар че, въпреки всеобщата радост, понякога те не са най-подходящи точно за изкуството, което се показва в тях, а и, за съжаление, малко се работи със самото пространство, което си остава просто екзотична даденост. Един от плюсовете на номинациите е също привличането на автори от България, изявяващи се основно зад граница, макар че е спорно дали те могат да бъдат наречени български или не, предвид контекста, в който се развиват...

Журито този път включва, освен постоянните членове Димитър Грозданов и Елисавета Мусакова, и варненците Румен Серафимов, Цветан Кръстев и Валери Чакалов, което донякъде обяснява подчертаното участие на варненски автори в изложбата. От тази година в експертния екип на проекта се включва и Марк Гльоде, критик и преподавател по филмово изкуство, както и куратор за видео и фотография на последните две издания на „Арт Базел“. По регламент четвъртото издание на конкурса ще завърши с обявяването на наградените на 10 август, макар и да не е много ясно защо награждаването става в края, а не в началото...

Специално изградената в центъра на залата конструкция позволява представянето на работи от различни медии.
Огромното пристанищно хале, което непосредствено преди откриването е било пълно с жито, сега играе ролята на изложбена площ, като за целта е изградено специално осветление и конструкция за прожектиране на видео. Твърде активната и специфична среда обаче до голяма степен „заглушава“ експонираните произведения - някои направо изчезват, други се сливат с фона (това се отнася особено за живописта), но има и такива, които отчетливо контрастират (Андрей Даниел с новата си „Трилогия: Неуловимият смисъл на причинно-следствените отношения“, Нина Русева с „Антарктида“). Явно, разбира се, е желанието и тук да се направи нещо, което е практика „навън“, само че това не винаги е гаранция за добър резултат. Като цяло изложбата има излъчване на нещо, вече добре познато, някак изморено и вяло, макар че едно от условията е по възможност да се покажат нови произведения.
Работата на Зиатин Нуриев
Сред множеството (в изложбата участват 45 автори) ще откроя работите на Алла Георгиева, Иво Димчев, Бистра Льошевалие, Рада Букова, Даниел Божков, Валентин Стефанов, Константин Денев, Андрей Даниел, Нина Ковачева, Нина Русева, Николай Караманов, Димитър Труканов, Стела Василева, Миряна Михайлова, Самуил Стоянов, Красимир Карабаджаков, Камен Старчев, Станимир Генов, Весела Статкова и Габриела Сергинова.
"Ниска резолюция", дърво /топола/, акрил, дини, вариращи размери
Ниска резолюция“ на Рада Букова определено е работата, която се коментира най-много. Интересът към нея вероятно се дължи на факта, че стои особено добре точно в това пространство и представлява особен вид провокация. Астронавтът пред пирамида от дини обаче изглежда като енигма за непосветените в творчеството на авторката, която мисли работата си през школувани в съвсем различна среда сетива. В случая за нея всъщност имат значение единствено образът и характеристиката на формите и материалите – като цялост, контраст и многопластови смисли. А за това дали и доколко българската професионална публика е „узряла“ за съвременно изкуство, е твърде показателна разигралата се в нощта на откриването „акция“, когато групичка гостуващи художници решават „да довършат“ произведението на Рада Букова, като си направят угощение, разрязвайки част от дините...
Светла Петкова
Светла Петкова е завършила „Изкуствознание” в Националната художествена академия, София (2001). От 2003 работи като редактор за пластични изкуства във в. „Култура”, където публикува свои текстове. Има публикации също в сп. „Алтера”, сп. „5 звезди”, сп. „Ек”, сп. „Българска медицинска практика” и др.
Към текста прибавяме и серия от снимки на отделни работи в изложбата:
Валентин Стефанов
Андрей Даниел „Трилогия: Неуловимият смисъл на причинно-следствените отношения“
Самуил Стоянов
Хубен Черкелов, "Колорадо"
Станимир Генов

4 август 2009 г.

Музей - дебатът до сега

Това са линкове към дебатите на тема музей, които до сега са отразени от вестник Култура.
Има коментари на Светла Петкова, Боряна Роса, Лъчезар Бояджиев... както и отворено писмо от НХГ с мотивацията и целите на музея.
Заслужава си да се прочетат.
(Благодаря на Светлана и Весела за информацията)

Отговор на Венцислав Занков към текста на Боряна Роса можете да прочетете тук:

3 август 2009 г.

плахо, за музея

Milwaukee Art Museum



Иска ми се да предложа само няколко първоначални размишления за музея.

Не съм следила детайлно дискусията до сега, но е страхотно, че я има. Когато Иван Мудов направи проекта с псевдо музея за съвременно изкуство в гара Подуяне, това което ме шокира най-много бе, че хората просто си дойдоха на откриването все едно най-нормалното нещо на света е музей да изскочи от никъде си, само с един прес бюлетин, без никаква дискусия и знак в общественото поле. Това беше много симптоматично не само за нивото на което всичко се случва в България, но и за това че гилдията не беше предизвикала достатъчно обществен интерес към този проблем.

Сега с проекта за САМСИ мисля че започнахме да осъзнаваме отговорността си да участваме и променяме това което се случва. Доколко това ще има ефект е отделен въпрос, но крачката е огромна. Тя е шанс за обединяване на усилията на всички ни, и въпреки че старите дрязги си остават и продължават да слагат прът в колелото, нашето поколение би трябвало да играе ролята на медиатор. Нямаме какво да делим, имаме само опит и знания които да съберем заедно.




Guggenheim-Hermitage, Vilnius (проект)




Ок, това беше лиричното отклонение за моята мотивация да се изказвам изобщо, въпреки че темата на пръв поглед няма пряко влияние върху условията на собствения ми живот и кариера.

Въпросът за архитектурата, който отпуши дискусията е важен, но на този етап от моя гледна точка второстепенен, така че няма да го засягам. Оставям картинките да говорят, като само добавям че архитектурните решения са вечно проблематични за конкретната задача - излагане на съвременно изкуство, но пък са важен културно-политико-туристически елемент. Международния интерес и легитимност на музея, колкото и повърхностно да звучи, се определят до голяма степен от представителната и визионерска архитектура. Така че тук много министерства и институции трябва да се чувстват заинтересовани, ако нещо ги интересува изобщо. Но пак настоявам, че от нас зависи да ги заинтересуваме, или да ги принудим да вземат позиция.




New Museum, New York


Задачите и ролята на един музей могат да са много различни. В нашия контекст има прекалено много очаквания и прекалено много ниши за запълване. Всичките ни надежди за някакво нормално ниво на институционализация са насочени към него. (Забележете, че контекста е съвсем обърнат и ако в световен мащаб има традиция на институционална критика и на възприемането на музея като неутрализатор на критическия и политически потенциал на изкуството, тук изобщо не можем да прилагаме този исторически стандарт. Извод: много е лесно винаги да търсим готови западни модели но те изобщо не работят ако искаме да изградим адекватен български контекст, който да се вписва в световния. Така че трябва да сме готови за креативни и компромисни решения и за ролята на този пръв наш музей.)

Основното нещо, което един музей за съвременно изкуство в България спешно трябва да направи е
1) да създаде и попълва редовно колекция
2) да изгради институционален контекст и легитимност на съвременното изкуство

И двете са всъщност огромни задачи, но нищо по-малко на този извънредно късен етап не върши работа.





Има много какво да се желае от проекта на Борис Данаилов и се надявам дискусията да окаже влияние върху крайния резултат.
Да не забравяме - един музей освен създатели и директори и куратори има и борд от специалисти и личности с визия. Така че решенията в крайна сметка рядко са еднолични.

Също ми се ще да не драматизираме. Един музей е само един вариант за представяне и колекциониране на съвременно изкуство. Той не изчерпва институционалните възможности по принцип, не блокира и създаването на други музеи.

Вярно е че при тази липса на средства, е нормално да залагаме всичко на един единствен проект.
Засега най-важно ми се струва да направим всичко възможно този поект да покрие поне един минимум от изисквания, за да може да има действаща сцена изобщо. А този проблем е спешен и изисква компромис и общи усилия.

кажете и вие.

Д.Д.