2 декември 2009 г.

донякъде (поне на мен) забавен очерк за “нищо лично”, николай лилиев и влиянието на духовата музика върху българското духовенство в духовен аспект или (за чий ... му е на дядо ти поп тромпет?)


снимка: Й. Панчев / концерт на оркестър Братя Ангелови и
група Талибан, NY на Студио Даухаус в Swinging Hall


Около последните полемики около критиката и нейната евентуална роля и функция остана доста непокрита територия. Територията на дефиницията / дефинирането на критиката и нуждата от нейното неотложно предефиниране (много зле звучи това, знам). Говоренето около тези теми (анонимното мнение с претенция за ексклузивно-професионална критика), не е непременно в целта. Има някакво, да речем, явление оповестяване на мнение без подпис, което не е прецедент, а по-скоро тревожен сигнал. Тези дни, след закриването на Ре:ТВ, спирането на издаване на в-к. Гласове (поне по слухове) и придобиването на РФИ от варненска духовно-икономическа структура вече започваме да разбираме загадъчната генеалогия на сантимента, трепета, така да се каже, на анонимния писач. Много навременно и показателно явление, между другото. Както в жълтите вестници, дописките и доносите, анонимността е знак за колективна отговорност, за някаква надличностна стойност, истинност и правда, която е вездесъща. На всяка цена  тя трябва да достигне до уважаемия читател или съответен адресат. Не го ли стори, завалията – читател не ще се докосне до същината на нещата, процесите и динамиката в ХТИ-то (художествено-творческата интелигенция) у нас, изобщо, много истини не ще видят бял свят. Това е някакво определение на критиката, за която става дума в блогосферата напоследък. Друго мнение, звучи прогресивно и нахъсано. Ботев срещу Каравелов / Конфуции среща Лао Цзе (справка - Цветан Стоянов). Много добре описано от Стоянов е уравнението на “Срещата на двамата най-мъдри”, което замира в цайт нот. Неразрешеният спор за произхода на бедата и човешката добродетел остава отворен – “Ще се срещаме още много пъти, ... докато свят светува” казва на раздяла единия мъдрец, когато възрастния Лао Цзе го изпраща с думите: “Е, с това май последната ни среща приключи”. Да, можем да се баламосваме, че през нас говорят вековете – човешкия опит, натрупан от Холоцена насам. Уви, в този случай не е така. Малката българска критика търси своята идентичност. След поколения критици-доносници, затрили не един или двама качествени автори изпадаме в ситуацията анонимката отново да стане норма, а интригата - водещ функционален прийом. Впрочем, както отново е в голяма част от обществения живот. Търсенето на идентичност, колкото и кухо пост-юго да звучи това, е една добра цел. Писането / правенето на критика е важен превод в ефир, това много добре го знаете. Знаете също една кратка истина на Клайн - истината става реалност (когато има изкуство).

Обратно към темата. Критиката е важна заради позицията, от която идва. Това е най-важното, а то не беше взето до сега предвид в спора или дискусията, може би, просто говоренето около. Мен лично ме интересуват някои позиции, други – не. Вторите са напълно предвидими – нещо като Любо Пенев говори след мач. Когато не си от ЦСКА, няма как и да те интересува това. Този втори параграф е във връзка с Лилиев. Неговата поезия има особен тон. Текстът е много фин и изключително съзвучен и нежен. Съвсем интимен и в същото време няма нищо лично. Говори се без лице, по принцип. Не добиваме представа за лирическия герой. Анонимната критика, обаче се поставя в унизено положение, не само защото разбираме за лирическия герой именно посредством несъответствието, да кажем, по-удачно - луфта между опита за игра по ..., да речем, Станиславски и ..., да речем, Любо Пенев. Във връзка с Лилиев исках да кажа само, че анонимността в текста е много трудно нещо и когато се прави ей така, за пиниз, е грозно и недостойно. Ясно е, има извинение, в това време, което, за човек с въображение си е бая страшно, качулката на ямурлука е добро скривалище. Няма да забравяме, че Лилиев, в едно пак такова време, просто спира да пише... за десетилетия наред, и също така, че не е имал под ръка ямурлук. Последното по обективни причини.

Третия параграф би трябвало да съответства с третия (и четрвъртия) ред на заглавието. (Вж. заглавието). След като попрегледах написаното по-горе, смятам да оставя параграфа до тук. (отново, моля, Вж. заглавието).

Й. Панчев

3 коментара:

  1. и още в заглавието правописни грешки

    ОтговорИзтриване
  2. Йово, това си е художествен текст, човече. И на мен ми е "донякъде забавен" - ставаме двама.

    ОтговорИзтриване
  3. не мога да разбера целия този шум около факта, че някой пишел критика анонимно. голяма работа! по-важното е, че написаното е на доста добро ниво, с ясна позиция и без купчината общи приказки, мъгляви обобщения и внимание да не се засегне който не трябва, на които сме се начели в култура (например). вместо колегите да се замислят сериозно над собсвената си продукция, очевидно са предпочели да се съберат и си организират разговор, в който да се изкристализират истини от по-общ характер, като например че критиката в българия върви на зле (напоследък накои дори не се подписват), че не всеки приемал написаното за чиста монета (слава богу!), или пък че в българия липсват определени традиций.
    благодаря!

    ...
    анонимно (разбира се)

    ОтговорИзтриване

Уважаеми читатели и гости на AAD foundation, модераторите на блога имат право да скриват или изтриват мнения, когато те съдържат:

- спам или непоискани търговски съобщения
- нецензурни или вулгарни изрази, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа
- призиви към расова дискриминация, етническа и религиозна нетърпимост, сексуална дискриминация или насилие
- обидни описания на физически, интелектуални или морални качества на конкретни личности
- порнографско съдържание или съдържание, нарушаващо авторските права
-нямат отношение по темата на материала