27 юли 2009 г.

Берлинските галерии

В Берлин. Необходими са неповече от два дни за цялата класика на Острова на музеите (Museum Insel) – Нефертити в Altes Museum, архитектурата в Pergamon Museum, скулптурата в Bode Museum. Старата национална галерия си е чисто губене на време. Не е за пропускане може би катедралата Berliner Dom. Горе от купола й берлинското небе и самият град изглеждат досущ, както ги виждат ангелите на Вим Вендерс.


Точно срещу острова на музеите, от другата страна на Kupfegraben Canal е галерия Contemporary Fine Arts – големият змей, за който всички говорят с респект. Дори и дума да не си чувал за съвременно изкуство, само като погледнеш фасадата на тази галерия, ще разбереш, че тук става дума не за просто формотворчество, а за много мислене... Сградата е поръчана от колекционерите Селин и Хайнер Бастиян (бившият куратор на музея Hamburger Bahnhof) на британския архитект Дейвид Чиперфилд. Същият прави сега и реновациите в музеите отсреща. Contemporary Fine Arts е залепена в перфектен баланс със съседната стара сграда. Съвременната минималистична фасада има същите пропорции и архитектоника като тази с дълбоките автентични следи от войната до нея. Галерията е открита през ноември 2007 със зашеметяваща изложба на Деймиън Хърст.


Това лято там е представена самостоятелна изложба „OH LA LA” на Даниел Рихтер – фигуративни картини в среден формат, окачени между истински редки минерали, които художникът употребява в тази изложба като objets trouvés – доста ексцентрично и спорно решение. Темата разбира се е изток/запад (не географските, а политическите), интерпретирана с необходимата доза артистично отегчение или както самият художник казва: yesterday for lunch we only had gdr&frg again, well, the hunger forces it down.





Макар че едва ли точно Даниел Рихтер може да говори за глад.


 

Нужен е може би още един ден за другата класика – Kultur Forum с Gemäldegalerie близо до Потсдамер Плац (Potsdamer Platz) и Новата национална галерия (Neue Nationalgalerie), която всъщност е музей. Тя е направо празник за окото. Честно казано архитектурата на Лудвиг Мис ван дер Рое доминира над всичко показано вътре или по-точно долу, защото същинската изложбена площ на галерията е в подземията. Това остъкленото горе е просто едно огромно лоби, но предполагам, че Мис ван дер Рое е знаел каква перфектна среда за съвременно изкуство е неговият архитектурен каприз. Тази сграда не е просто предизвикателство, а съучастник, партньор или конкурент на изложбите, за които е предназначена. А когато вътре има огромни количества скучен и кичозен сюрреализъм, ефектът отвън е още по-силен. Галерията е връстница на Пражката пролет и й личи, откъдето и да я погледнеш.


През лятото там беше показана изключителна site specific работа на немския минималист живописец и скулптор Imi Knoebel.


 



Не мога да не поставя в класиката музея на настоящето Hamburger Bahnhof – истинска прелест и завинаги неосъществим за нас мираж.

http://www.hamburgerbahnhof.de/text.php


 Самата класика - Джеф Кунс.


Гипсови копия на класически скулптури пред картините на Cy Twombly.


Дан Флавин прави инсталация специално за музея.


Голяма изложба на Йозеф Бойс - кадърът е от I love Amerika and Amerika loves me



С този музей започва същинското преживяване Берлин, защото това наистина е град, който живее в настоящето. Сблъсъкът между история и бъдеще точно по ръба на старата оглозгана берлинска стена създава максимално благодатни възможности за бурен артистичен живот, който привлича все повече и повече художници, галеристи, куратори. Но берлинският живец и първоизточника на тази енергия не е в музеите, а по улиците, парковете, баровете и в частните галерии. Берлинските галерии не са мит, а съвсем обозрима реалност. С много желание и с пътеводителя INDEX в ръка (в него се публикува актуалната програма и адресите на най-добрите, най-известните, най-богатите галерии и т.н., но все пак това са само една пета дори по-малко от галериите в града, освен това някои от новите не лоши галерии не попадат в този гид по технически причини...) от адрес на адрес всеки упорит търсач започва малко по малко да разгръща принципите и законите, които движат изкуството днес; критериите, какво се харесва и какво не, какво се продава и за колко; актуалната мода за оформление на галерии, за аранжиране на изложби, дори за облекло на кураторите.


 


Берлинските галерии се помещават в стари апартаменти в центъра или в огромни промишлени пространства из целия град. С необходимото количество бял латекс, луминесцентно осветление и гладка бетонна замазка на пода всяко по-широко хале се превръща в идеално изложбено пространство. Това грубо казано е принципът, по който като че ли са унифицирани всички частни галерии. Старите фабрики и бившите пивоварни в Берлин са напълно окупирани от изкуството. Изключенията са малко, правят впечатление, но все пак основният модел много ясно се разпознава на сцената като неписан закон. Насоченото осветление, кадифените завеси, окачените тавани, паркета, саксиите с цветя, тапицираните столчета, параваните и изобщо претенциозно излъсканата обстановка не съществуват. Изложбените пространства са най-чиста форма, напълно подчинена на изкуството – светла, просторна, бяла, без никакви аксесоари. Колкото повече бетон, толкова по-добре. Всичко е изчистено до трегер.


На един адрес в Берлин обикновено се намират няколко галерии. За удобство на професионалисти и почитатели те откриват изложбите си синхронно. И така тези адреси функционират на практика като един център на изкуството. В дните за откриване всички галерии в близка дистанция също работят до късно с актуалните си в момента изложби.


Важните точки на картата са известни. Всеки избира според вкуса и предпочитанията си, но в последните години арт адресите стават все повече и повече, а на места галериите са толкова на гъсто, че цялата арт дандания добива чудовищни и леко застрашителни мащаби.

Берлин вече е утвърдил позициите си на активен и страшно динамичен център на съвременното изкуство. Не знам как продължават да функционират пазарът и конкуренцията при тези условия и кой оцелява. На както се казва сега, кризата ще покаже.

Zimmerstrasse 90/91 в Berlin-Mitte, е един от най-известните и стари адреси в списъка за задължително посещение, редом с Linienstrasse и Auguststrasse. Апартаментите и складовете в безистена на Zimmerstrasse са най-престижни и тежкарски галерии. 

Една от тях е галерия Max Hetzler, която в началото на лятото представи самостоятелна  живописна изложба на Andre Butzer. Авторът има солидна международна биография и все пак въпреки паралелите с немския експресионизъм, картините му изглеждаха така, че всяко жури на СБХ би ги отхвърлило още на първо гледане, без да се замисли. От тук нататък започва страшното главоблъскане с паралели от типа „какво правят те, какво правим ние”. В крайна сметка всичко може да се обобщи с „вие накъдето отивате, ние от там се връщаме”, но еднакво валидно и за тях, и за нас. Много ясно, че „тях” и „нас” в днешно време няма, но все пак, отдал се на съпоставки и паралели, човек неизменно поставя тези разграничения.



Галерия Max Hetzler има в Берлин още едно далеч по-внушително пространство, в бившата фабрика на Osram (Oudenarder Strasse 16-20, Berlin Wedding), настоящо свърталище на куратори и художници. Там течеше успоредната изложба на Ив Опенхайм Yves Oppenheim, а една от по-малките зали беше отделена специално за комерсиалните работи на автори, с които галерията работи – Ernesto Neto, Mona Hatoum, Rebecca Warren, Darren Almond, Monica Bonvicini…









На Zimmerstrasse 90/91, 1 и 2 етаж се намира Arndt&Partner. По-различното, което разбрах за нея, освен че е много известна и много солидна е, че е много комерсиална, истински пазарен monster. 

На първи етаж гостуваше „Младо германско изкуство” изложба на Ralf Zievogel. Заглавието на изложбата му е аналог на култовите Young British Artists от 90-те, които се превърнаха в съвременните арт идоли и разбиха всички стандарти за цени и пазарно поведение. Целта на берлинския художник е да предизвика с това заглавие дискусия върху институционализацията на изкуството днес. Иначе работите в изложбата бяха фини и детайлни рисунки, които те увличат в дълго взиране.

Така бяха аранжирани на черния фон на стените:


Това под крушката е стопена свещ. Рисунките в близък план са като филигранна претеница от взривяващи се на съставните си части хора и черепи.

На втори етаж до края на юни беше представена живопис на Andreas Golder. Руснак по произход този художник принадлежи всъщност на немската сцена и това личи съвсем ясно в картините му, иначе много класически аранжирани.





 

Следва продължение...

23 юли 2009 г.

Изкуството и животът - Andre Cadere :)


22 юли 2009 г.

Claire Fontaine: « Истинският художник произвежда най-престижната стока»



Bruce Nauman, The true artist helps the world by revealing mystic truths


Във връзка с предишната публикация - ето едно от интервютата, които бяха публикувани в Култура миналата година и които се занимават с въпроса как самите съвременни художници виждат връзката между това което правят и политиката.
Д.Д.


CLAIRE FONTAINE

e-mail интервю

Текстът е публикуван за първи път във вестник Култура през 2008 под заглавие "Кога е възможна революцията?"


Д.Д. Тази серия интервюта, засяга политиката и пазара, затова искам да започна от твоето място като художник в тази ситуация. Определяш ли себе си като «политически» художник и как би описала отношенията между изкуството и политиката днес? Представлява ли светът на изкуството място, където е възможно да се изразим политически според теб, и ако да, кое прави това възможно?

C.F. Един художник в никъкъв случай не може да бъде квалифициран като политически на базата на темите, които разглежда в работата си. Евентулно би могъл да бъде такъв, заради погледа върху света, който успява да предаде чрез художествената си практика и на базата на социалните и икономически отношения, които съумява да изгради около своята позиция – човешка и професионална. Клер Фонтен не си прави илюзии, че е възможно да играем ролята на пример за останалите. Илюзията на авангарда залезе с кредото в слънцата на бъдещето, днес живеем в един сумрак където всичко e малко обръкано, застанали сме край пътя и изпращаме сигнали като спасителни ракети, но нищо особено не ни просветва.

Нашето време е сложно, много от важните антропологически трансформации, които ни засягат трябва тепърва да бъдат осмислени. Изкуството е на границата на всичко това, но пък е в центъра на пазара. Отношенията между изкуството и политиката днес трябва да се анализират с едно разбиране на пазара, което да е по-малко притеснено и тревожно от това през 70-те.Фактите са налице, става въпрос да ги разберем и да ги трансформираме, не можем просто да им избягаме. Трябва да се борим, да създаваме нови форми, без съмнение не така спектакуларни, а по-неуловими, за да запазим това което ни е скъпо въпреки жестокостта на настоящата катастрофа.

Светът на изкуството е пространство на желанието – преди всичко желанието на колекционерите, които го подхранват жертвайки своето богатство върху олтара на всички мечти които парите не могат да сбъднат – и като пространство на желанието то е трудно за регламентиране. Без съмнение между тези желания има също и революционни такива, но всичко това остава в едно затворено пространство, винаги е така в периодите на реакция. Нека да кажем, че пространството на изкуството е за нас интелектуално, ментално, афективно място, което ни позволява да спасим проблеми и феномени, които иначе ще са обречени завинаги, затова оставаме там и го смятаме въпреки всичко за безценно.

Д. Д. Неонът ти «Истинският художник произвежда най-престижната стока», по Брус Науман («Истинският художник помага на света като разкрива мистични истини») ми изглежда точна метафора за ситуацията в момената. Пазарът в крайна сметка се приспособява към всяка форма на критика. Всичко което произвеждаме с идеята да бъде критично или подривно, днес е абсолютно продаваемо. Не виждам как би било възможно да функционираме извън тази система или как бихме могли да я саботираме, въпреки, че именно тази позиция бе основна за идеологията на света на изкуството още от 60-те години на 20 в. И до днес тя присъства като скрита мярка в дискусиите за искуство и не е загубила своята привлекателност.

Виждаш ли реален конфликт между пазара и политиката в света на изкуството и как ти самата като художник навигираш между тези проблеми? Смяташ ли че днес все още е възможно да говорим за изкуство от позицията, че пазара компрометира критическите аспекти на произведението или това е вече напълно неадекватна гледна точка? Как се позиционираш ти като художник спрямо наследството на институционалната критика от 60-те и 70-те?

C.F. Инстиуционалната критика бе родена от един контекст на лукс, който е абсолютно немислим днес. Представи си: маси хора, които четат същите неща, споделят обща вселена от референции, образи, мечти, без съмнение объркани и не достатъчно силни за да произведат радикални промени, днес знаем това, но все пак става въпрос за един значителен брой хора, готови да подхранват едно софистицирано и комплексно пространство за дебат.

Съществуваше също едно споделено желание да се построят на ново форми на живот, на аз-а, на мисълта и така да се даде форма на едно пространство далеч от пазара, в което бихме могли да оцелеем, да създаваме, да се борим, да сме заедно. Всичко това е вече тотално унищожено, не завинаги вероятно, но поне за един определен момент.

Затова ще трябва да започнем като си инжектираме огромна доза яснота и разберем, кои биха могли да бъдат структурите и пространствата извън институциите, където младите и по-малко младите да живеят без да се молят за благодеяния и да продължат да мислят, да отглеждат деца, да споделят чувства, да построят отново някаква форма на култура без шантажа на спешния активизъм и без да напускат градовете заради съмнителни утопии на завръщането към селския живот. Днес хората които харесвам са всички много самотни, понякога много бедни, смазани от огромни логистически проблеми и осъдени на срам от една ситуация, която е продукт на лесни за идентифицирани политически и икономически обстоятелства. Днес дори семейството и работата са титанически начинания, ако не искаме да ги правим като презрени дребни буржоа, в завист и страх от ближния.

За тези от 60-те и преди всичко от 70-те нещата бяха много по-лесни, днес смятам че трябва да бъдем далеч по-откровени и решително по-солидарни, ако искаме светът да помни нещо повече освен две-трите изключителни личности, които успяха да окупират мястото в историята, отделено за подстрекатели.

Страхът от рекупериране днес ми се струва че идва от перспективата на лукса. Не, не съществува вече отвън което да е дадено. Намираме се във време на война, пазарът проперира заради това, заради материалната и културна битка, която води срещу бедните.

Вярно е, че има художници, които уважавам и които успяват да източат пари, и това е добре, но те са твърде изолирани за да направят от това нещо интересно. Би трябвало първо да направим така че поделянето с ближния да стане отново източник на щастие, ако не искаме всички да свършим като клетници, като имбесили, които повтарят едно и също, заобиколени от бедните си привърженици.

Д.Д. «STRIKE» (Стачка) е твоя работа, която представлява коментар върху нашата (не)възможност да реагираме политически днес. Ти говориш често за «човешката стачка», това е идея залегнала в много от текстовете ти. Трябва ли да се върнем към човешката стачка като възможност за действие днес, това ли е последното, което ни остава? Може ли отрицанието да бъде сериозно средство за действие?

C.F. Човешката стачка е средството, което използваме всички в известна степен – без да го теоретизираме – за ежедневно оцеляване, при положение че не можем да се припознаем в обществото което ни заобикаля. Човешката стачка може да приеме множество форми, тя е също противоположна на вякаква политическа програма, и затова е много трудно да установим ефекта й върху нашата политическа среда.

Не смятам че днес всяко действие е невъзможно, а само че цената която плащаме за все по-скромни жестове става все по-висока. Без съмнение все още сме в състояние на шок що се отнася до това, което наричаме обществено мнение и не можем да определим точно размерите на нарастващата наказуемост за всяко действие изразяващо несъгласие. Обвиняемите по анти-глобалистките акции в Генуа например, получиха всички многогодишни назидателни присъди, дори и тези, които не бяха направили нищо повече от това да присъстват на мястото на събитието.

Във Франция продължаваме да екстрадираме италианците, които бяха протагонисти на политическите недоволства от 60-те, осакатяваме живота им и този на техните близки, защото не даваме амнистия след 30 години. Всички те са буквално преследвани. Всичката тази полиция, целият контрол, този страх, говорят че властта е слаба и отчаяно се нуждае да се предпази.

Действията необходими за да се променят нещата, са всъщност вече тук, но се случват на места където не ги очакваме.

Щом това стане ясно за всички които притежават вестниците и след като сме наясно с каква цел се разпространява «информация», ще трябва да реактивираме общественото пространство и диалога, за да знаем какво се случва, поне в собствения ни квартал. От транстформацията на медиите ще тръгнем към големите промени в отоношенията между хората.Трябва да сме силни и оптимисти, да намерим начин да издържим на вулгарността и унинието на настоящето. Трябва да пазим приятелствата, да не се депресираме, да не приемаме бездействитето или маргиналността като разрешение на проблема. Май че също трябва да препрочетем предговора на «Анти Едип» на Фуко, той е все още абсолютно актуален и великолепен.

Д.Д. За мен дискусията върху изкуството и политиката повдига до известна степен стария въпрос за разделението между «автономно» и «ангажирано» изкуство, или с други думи, между изкуството, което функционира в рамките на собствените си категории и проблеми, и изкуството което се вписва в истинския живот. Как виждаш работата си по отношение на тези два аспекта? Тук имам предвид също критиката на релационната есететика, на наложената от тази естетика тенденция на изкуство, което търси да създава утопични модели за обществото. Как можем да си представим ангажираността на изкуството с обществото днес, след очевидния неуспех на подобни проекти?

C.F. Смятам че всяко изкуство взема живота за отправна и крайна точка. Дори най-херметичното изкуство за изкуството говори всъщност за една част от живота и човешката мисъл, каквато е светът на изкуството.

Ако приемем, и това е моето мнение, че няма автономност на изкуството извън социално-политическия контекст и дискурсите, които го придружават, подхранват или унищожават, то тогава всяка художествена практика може да бъде ситуирана върху една лесна за идентифициране политическа схема. От което следва, че хипотезата че определени видове изкуство могат да влияят на живота на хората по-директно отколкото други, е много трудна за доказване. Нашата позиция е, че изкуството е професионално поле, което се включва макар и не така директно, в живота на хората, както например това на хирурзите, полицаите, съдиите и преподавателите. Релационната естетика залагаше върху объркването между изкуството и живота, от една позиция на примирение и пост-авангардизъм. В акциите, класифицирани под етикета на релационното нямаше революционна амбиция, вероятно само малко желание за трансгресия, но това нищо не променя. Не виждам в това никаквъв искрен утопичен опит.

Нашата позиция е, че да бъдеш художник е професия, която се практикува в материалните и икономически условия на нашето общество и нашето време. От там нататък, или приемаме наравно с театралите, машинистите и чиновниците, че все още има възможност за корпоративни протести (само че като художници, нашите искания ще са малко патетични и някак абсурдни), или смятаме че протестът на бъдещето ще е човешки и ще е протест за отменянето на системата от стойности и желания, която управлява световния капитализъм.

И докато чакаме премахването на социалното и икономическо разделение, едно е сигурно, че всеки един от нас се оказва сам в битката, практикувайки своята професия или отказвайки да практикува каквото и да било. Начинът по който вършим работатата си също може да бъде форма на съпротива и човешка стачка, и макар да не са особено вълнуващи, засега това са възможностите, които имаме.

Д.Д. Ако получиш покана да изнесеш лекция в Училището за революция, за какво би искала да говориш?

C.F. За това, че е необходимо да се откажем от всякакви видове училища и от разделението между живота и обучението, за да може някаква революция да стане възможна. Мисля че, това е една от основните теми, които би трябвало да се обсъдят в една такава институция.

Декември, 2007

18 юли 2009 г.

Училище за революция



Поектът върви в списание Едно от началото на 2009, а през 2007-2008 като серия интервюта във вестник Култура.


УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ е проект, който предлага рамка за разглеждане на тенденциите на политическа ангажираност в изкуството днес.

УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ приема множество форми, следвайки идеята за тактически действия, които трудно могат да бъдат локализирани и фиксирани във времето и пространството. Проектът изследва възможните алтернативни вектори за дистрибуция на изкуство и неговото послание днес.

Социалните и политически проблеми през последното десетилетие отново поставиха на дневен ред въпросите за ролята на изкуството и възможността то да поеме функцията на своебразен политически и интелектуален авангард, позната ни от модернизма.
Въпреки, че политическото съзнание на художниците не е прекъсвало, мястото отредено на изкуството в нашата епоха е все по-сервилно и все по-конформистко, в синхрон и хармония с правилата на доминиращата социално-икономическа система.
В конфорта на една арт система , която има всички материални и интелектуални привилегии, и след провалените илюзии за възможните авангардни жестове, как художниците днес преоткриват критичната роля на изкуството?

В серията интервюта във в. Култура, този въпрос е поставен от гледна точка на близката история на съпротива в изкуството (от 60-те и 70-те) и днешната «пазарна» ситуация, в която всеки радикален художнически (или политически) жест е превърнат в луксозна стока за потребление.

За списание ЕДНО, УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ приема една по-директна визуална форма и изследва образните стратегии на художниците за предаване на политическо послание. Днес те са все по-малко завоалирани, и заемат агресивната визуалност на пропагандните образи, с директно съпоставяне на картина и текст. Съвременните художници продължават традицията на автори като Ханс Хаке и Барбара Крюгер от 70-те и 80-те (които творят и до днес) и често «имплантират» политическото послание в рекламни образи, или пък изследват иконични репрезентации на революцията. Днес когато «революционното» се превръща в още една маркетингова стратегия, УЧИЛИЩЕ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ търси неговите възможни контра-функции в изкуството.

Десислава Димова


на снимката:
Claire Fontaine
Untitled, (ONE IS NO ONE), 2008
Acrylic and graphite on lithographic print, dyptiche 2, 85 x 85cm
courtesy: Claire Fontaine