22 юли 2009 г.

Claire Fontaine: « Истинският художник произвежда най-престижната стока»



Bruce Nauman, The true artist helps the world by revealing mystic truths


Във връзка с предишната публикация - ето едно от интервютата, които бяха публикувани в Култура миналата година и които се занимават с въпроса как самите съвременни художници виждат връзката между това което правят и политиката.
Д.Д.


CLAIRE FONTAINE

e-mail интервю

Текстът е публикуван за първи път във вестник Култура през 2008 под заглавие "Кога е възможна революцията?"


Д.Д. Тази серия интервюта, засяга политиката и пазара, затова искам да започна от твоето място като художник в тази ситуация. Определяш ли себе си като «политически» художник и как би описала отношенията между изкуството и политиката днес? Представлява ли светът на изкуството място, където е възможно да се изразим политически според теб, и ако да, кое прави това възможно?

C.F. Един художник в никъкъв случай не може да бъде квалифициран като политически на базата на темите, които разглежда в работата си. Евентулно би могъл да бъде такъв, заради погледа върху света, който успява да предаде чрез художествената си практика и на базата на социалните и икономически отношения, които съумява да изгради около своята позиция – човешка и професионална. Клер Фонтен не си прави илюзии, че е възможно да играем ролята на пример за останалите. Илюзията на авангарда залезе с кредото в слънцата на бъдещето, днес живеем в един сумрак където всичко e малко обръкано, застанали сме край пътя и изпращаме сигнали като спасителни ракети, но нищо особено не ни просветва.

Нашето време е сложно, много от важните антропологически трансформации, които ни засягат трябва тепърва да бъдат осмислени. Изкуството е на границата на всичко това, но пък е в центъра на пазара. Отношенията между изкуството и политиката днес трябва да се анализират с едно разбиране на пазара, което да е по-малко притеснено и тревожно от това през 70-те.Фактите са налице, става въпрос да ги разберем и да ги трансформираме, не можем просто да им избягаме. Трябва да се борим, да създаваме нови форми, без съмнение не така спектакуларни, а по-неуловими, за да запазим това което ни е скъпо въпреки жестокостта на настоящата катастрофа.

Светът на изкуството е пространство на желанието – преди всичко желанието на колекционерите, които го подхранват жертвайки своето богатство върху олтара на всички мечти които парите не могат да сбъднат – и като пространство на желанието то е трудно за регламентиране. Без съмнение между тези желания има също и революционни такива, но всичко това остава в едно затворено пространство, винаги е така в периодите на реакция. Нека да кажем, че пространството на изкуството е за нас интелектуално, ментално, афективно място, което ни позволява да спасим проблеми и феномени, които иначе ще са обречени завинаги, затова оставаме там и го смятаме въпреки всичко за безценно.

Д. Д. Неонът ти «Истинският художник произвежда най-престижната стока», по Брус Науман («Истинският художник помага на света като разкрива мистични истини») ми изглежда точна метафора за ситуацията в момената. Пазарът в крайна сметка се приспособява към всяка форма на критика. Всичко което произвеждаме с идеята да бъде критично или подривно, днес е абсолютно продаваемо. Не виждам как би било възможно да функционираме извън тази система или как бихме могли да я саботираме, въпреки, че именно тази позиция бе основна за идеологията на света на изкуството още от 60-те години на 20 в. И до днес тя присъства като скрита мярка в дискусиите за искуство и не е загубила своята привлекателност.

Виждаш ли реален конфликт между пазара и политиката в света на изкуството и как ти самата като художник навигираш между тези проблеми? Смяташ ли че днес все още е възможно да говорим за изкуство от позицията, че пазара компрометира критическите аспекти на произведението или това е вече напълно неадекватна гледна точка? Как се позиционираш ти като художник спрямо наследството на институционалната критика от 60-те и 70-те?

C.F. Инстиуционалната критика бе родена от един контекст на лукс, който е абсолютно немислим днес. Представи си: маси хора, които четат същите неща, споделят обща вселена от референции, образи, мечти, без съмнение объркани и не достатъчно силни за да произведат радикални промени, днес знаем това, но все пак става въпрос за един значителен брой хора, готови да подхранват едно софистицирано и комплексно пространство за дебат.

Съществуваше също едно споделено желание да се построят на ново форми на живот, на аз-а, на мисълта и така да се даде форма на едно пространство далеч от пазара, в което бихме могли да оцелеем, да създаваме, да се борим, да сме заедно. Всичко това е вече тотално унищожено, не завинаги вероятно, но поне за един определен момент.

Затова ще трябва да започнем като си инжектираме огромна доза яснота и разберем, кои биха могли да бъдат структурите и пространствата извън институциите, където младите и по-малко младите да живеят без да се молят за благодеяния и да продължат да мислят, да отглеждат деца, да споделят чувства, да построят отново някаква форма на култура без шантажа на спешния активизъм и без да напускат градовете заради съмнителни утопии на завръщането към селския живот. Днес хората които харесвам са всички много самотни, понякога много бедни, смазани от огромни логистически проблеми и осъдени на срам от една ситуация, която е продукт на лесни за идентифицирани политически и икономически обстоятелства. Днес дори семейството и работата са титанически начинания, ако не искаме да ги правим като презрени дребни буржоа, в завист и страх от ближния.

За тези от 60-те и преди всичко от 70-те нещата бяха много по-лесни, днес смятам че трябва да бъдем далеч по-откровени и решително по-солидарни, ако искаме светът да помни нещо повече освен две-трите изключителни личности, които успяха да окупират мястото в историята, отделено за подстрекатели.

Страхът от рекупериране днес ми се струва че идва от перспективата на лукса. Не, не съществува вече отвън което да е дадено. Намираме се във време на война, пазарът проперира заради това, заради материалната и културна битка, която води срещу бедните.

Вярно е, че има художници, които уважавам и които успяват да източат пари, и това е добре, но те са твърде изолирани за да направят от това нещо интересно. Би трябвало първо да направим така че поделянето с ближния да стане отново източник на щастие, ако не искаме всички да свършим като клетници, като имбесили, които повтарят едно и също, заобиколени от бедните си привърженици.

Д.Д. «STRIKE» (Стачка) е твоя работа, която представлява коментар върху нашата (не)възможност да реагираме политически днес. Ти говориш често за «човешката стачка», това е идея залегнала в много от текстовете ти. Трябва ли да се върнем към човешката стачка като възможност за действие днес, това ли е последното, което ни остава? Може ли отрицанието да бъде сериозно средство за действие?

C.F. Човешката стачка е средството, което използваме всички в известна степен – без да го теоретизираме – за ежедневно оцеляване, при положение че не можем да се припознаем в обществото което ни заобикаля. Човешката стачка може да приеме множество форми, тя е също противоположна на вякаква политическа програма, и затова е много трудно да установим ефекта й върху нашата политическа среда.

Не смятам че днес всяко действие е невъзможно, а само че цената която плащаме за все по-скромни жестове става все по-висока. Без съмнение все още сме в състояние на шок що се отнася до това, което наричаме обществено мнение и не можем да определим точно размерите на нарастващата наказуемост за всяко действие изразяващо несъгласие. Обвиняемите по анти-глобалистките акции в Генуа например, получиха всички многогодишни назидателни присъди, дори и тези, които не бяха направили нищо повече от това да присъстват на мястото на събитието.

Във Франция продължаваме да екстрадираме италианците, които бяха протагонисти на политическите недоволства от 60-те, осакатяваме живота им и този на техните близки, защото не даваме амнистия след 30 години. Всички те са буквално преследвани. Всичката тази полиция, целият контрол, този страх, говорят че властта е слаба и отчаяно се нуждае да се предпази.

Действията необходими за да се променят нещата, са всъщност вече тук, но се случват на места където не ги очакваме.

Щом това стане ясно за всички които притежават вестниците и след като сме наясно с каква цел се разпространява «информация», ще трябва да реактивираме общественото пространство и диалога, за да знаем какво се случва, поне в собствения ни квартал. От транстформацията на медиите ще тръгнем към големите промени в отоношенията между хората.Трябва да сме силни и оптимисти, да намерим начин да издържим на вулгарността и унинието на настоящето. Трябва да пазим приятелствата, да не се депресираме, да не приемаме бездействитето или маргиналността като разрешение на проблема. Май че също трябва да препрочетем предговора на «Анти Едип» на Фуко, той е все още абсолютно актуален и великолепен.

Д.Д. За мен дискусията върху изкуството и политиката повдига до известна степен стария въпрос за разделението между «автономно» и «ангажирано» изкуство, или с други думи, между изкуството, което функционира в рамките на собствените си категории и проблеми, и изкуството което се вписва в истинския живот. Как виждаш работата си по отношение на тези два аспекта? Тук имам предвид също критиката на релационната есететика, на наложената от тази естетика тенденция на изкуство, което търси да създава утопични модели за обществото. Как можем да си представим ангажираността на изкуството с обществото днес, след очевидния неуспех на подобни проекти?

C.F. Смятам че всяко изкуство взема живота за отправна и крайна точка. Дори най-херметичното изкуство за изкуството говори всъщност за една част от живота и човешката мисъл, каквато е светът на изкуството.

Ако приемем, и това е моето мнение, че няма автономност на изкуството извън социално-политическия контекст и дискурсите, които го придружават, подхранват или унищожават, то тогава всяка художествена практика може да бъде ситуирана върху една лесна за идентифициране политическа схема. От което следва, че хипотезата че определени видове изкуство могат да влияят на живота на хората по-директно отколкото други, е много трудна за доказване. Нашата позиция е, че изкуството е професионално поле, което се включва макар и не така директно, в живота на хората, както например това на хирурзите, полицаите, съдиите и преподавателите. Релационната естетика залагаше върху объркването между изкуството и живота, от една позиция на примирение и пост-авангардизъм. В акциите, класифицирани под етикета на релационното нямаше революционна амбиция, вероятно само малко желание за трансгресия, но това нищо не променя. Не виждам в това никаквъв искрен утопичен опит.

Нашата позиция е, че да бъдеш художник е професия, която се практикува в материалните и икономически условия на нашето общество и нашето време. От там нататък, или приемаме наравно с театралите, машинистите и чиновниците, че все още има възможност за корпоративни протести (само че като художници, нашите искания ще са малко патетични и някак абсурдни), или смятаме че протестът на бъдещето ще е човешки и ще е протест за отменянето на системата от стойности и желания, която управлява световния капитализъм.

И докато чакаме премахването на социалното и икономическо разделение, едно е сигурно, че всеки един от нас се оказва сам в битката, практикувайки своята професия или отказвайки да практикува каквото и да било. Начинът по който вършим работатата си също може да бъде форма на съпротива и човешка стачка, и макар да не са особено вълнуващи, засега това са възможностите, които имаме.

Д.Д. Ако получиш покана да изнесеш лекция в Училището за революция, за какво би искала да говориш?

C.F. За това, че е необходимо да се откажем от всякакви видове училища и от разделението между живота и обучението, за да може някаква революция да стане възможна. Мисля че, това е една от основните теми, които би трябвало да се обсъдят в една такава институция.

Декември, 2007

1 коментар:

  1. Супер блог, винаги като имам време ще влизам, готини картинки, малко дългички текстове май ще се пускат, ама ако са интересни ще се четат Лошото е, че тези от които зависи и трябва да ръководят културата ни са много зле, справка - новият министър, от чужбина вече обявиха - срам за избирателите в България

    ОтговорИзтриване

Уважаеми читатели и гости на AAD foundation, модераторите на блога имат право да скриват или изтриват мнения, когато те съдържат:

- спам или непоискани търговски съобщения
- нецензурни или вулгарни изрази, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа
- призиви към расова дискриминация, етническа и религиозна нетърпимост, сексуална дискриминация или насилие
- обидни описания на физически, интелектуални или морални качества на конкретни личности
- порнографско съдържание или съдържание, нарушаващо авторските права
-нямат отношение по темата на материала