"Портрет на художника като млада" роман на Десилава Димова

"Портрет на художника като млада" е първият роман на изкуствоведа Десислава Димова. През изминалата седмица бе неговата премиера в София и Пловдив, а сега вече книгата е и по книжарниците. Романът се издава като номиниран за наградата на Фондация "Развитие 21". Тук имаме удоволствието да ви представим откъс от книгата. Приятно четене!

"Защото какво е художникът? Ами нещо като транзистор между бога и света. Между света на идеите и този на сутрешния блок и лайфстайл списанията, между онзи на всемогъщата енергия и този на мултивитамините и бензина. С две думи, той има едни неща за казване, дето трябва да намери начин да ги каже, ама без да ги разказва и преди всичко да казва едни неща дето са по умни от него и дето по-умните от него ще успеят да ги разчетат, без той да е разбрал как е успял да каже нещо толкоз умно.

Нещо такова.

Бог естесвено излъчва на различни честоти и всеки художник прекарва част от живота си в настройване, за да улови тази, на която ще предава най-чисто.

В повечето случаи аз специално се чувствам като скапан ВЕФ, който се опитва да хване космически сигнали, за които не е създаден. Но това не е страшно. Всяка радиоточка си намира майстора. Най великото е, че както Маркс и Бойс са казали - всеки е и може да бъде художник, независимо какво прави. Намерението е важно. Да де, ама Маркс не е бил художник, а Бойс е шарлатанин, така че аз като истински изстрадал, макар и млад, художник мога да ви кажа, че намерението е важно, но не е напълно достатъчно. Настройката му е майката. А това може да отнеме години на по-несъвършени апарати като мен.
Да започнем от начало с някои прости открития и правила, които разбрах през всичките тези години (от които 6 прекарани в художествени училища).

Значи първо, на лично ниво един художник е редно да се “настрои” – т.е. постепенно да опита и евентуално да разбере, кои техники, теми и контексти му подхождат най-добре.

После трябва да осъзнае отговорността си като художник – т.е. като някой, който произвежда неща, които след това ще съществуват (ако извади късмет) в културното пространство. А също и отговорността на някой, който участва във формирането на съвремието, но това е отговорност, която по принцип всички трябва да осъзнават.

След това художникът трябва да се опита да продължи да твори, без да се спича
и творческият му процес да остане необременен и неконюктурен, все едно не знае, че е отговорен пред света за всички неща – материални или не, които прави. Трябва същевременно да не си казва съвсем майната му на кой ли му пука, защото тогава нищо няма да направи.Това е особено сложна част.

После художникът трябва да си избере контекст, в който да съществува или да си създаде такъв, ако още няма. Освен това, трябва да избере дали да се впише или не в професионалната гилдия и в коя по-точно. Което означава – да се съгласи да дискутира определени теми, а също и да твори в своеобразен диалог с определена група мъртви предшественици, както казва Борис Гройс за философите, а Андре Малро за Големите Мъртви. Тоест, можеш да правиш карикатури срещу Буш или татуировки върху прасе, но ако през същото време си мислиш какво би казал Дюшан за това, значи си в групата и то точно в тази, а не в някоя друга.

Художникът също трябва да работи, съзнавайки международното положение, глобализацията и потока на капитали, смяната на философски тенденции, състоянието на работническата класа и зависимостта си от управляващата такава. Той трябва да е наясно от условията, в които работата му циркулира, се възприема и се инструментализира от гореспоменатите фактори и дори да се опита да ги предизвика, да ги изложи в цялата им голота и истинност, да ги саботира или най-добре да предложи алтернатива, която обаче да не е утопична...
Да не продължавам.

Предлагам по-скоро да се върнем на настройката, или поне аз трябваше да се върна на нея.

Значи да си свободен да приемаш творческите импулси, които си съществуват в етера не е лесна работа. Нещо освобождаването не ми върви съвсем. Трябва непрекъснато да измислям стратегии, за да се излъжа. Нещо като ритуалите (религиозни преди всичко), които са създадени точно за това. Вероятно като да се слуша свещеника в църквата да пее за 12-ти Великден едно и също, да крачи нагоре надолу и да размахва кръст и мокър чимшир. Вярващият се унася от напевите и бърборенето му на 45 оборота и съзнанието му се приспива, приспива, приспива...приспива... И докато то спи, пуф, бог слиза от стенописите и го целува със слънчев лъч по челото и докато съсзнанието се усети, праведният има няколко секунди да се носи в безвремие и щастие от единението със Словото. Или дори да получи някое съобщение в суматохата. Евентуално. Та и с мен е така. Мъча се да измисля какви ли не ритуали, за да се оттърва от съзнанието си и всичките му подмолни въпроси и недоброжелателни коментари. Какво ще правиш днес? Да бе, луда ли си. Не става. Това вече е правено. Нали всички ще ти се смеят. Пък и кой ли ще го види. То и какво ли си направила от 5 години насам, че днес да го промениш. Няма смисъл. И това няма смисъл. А можеш да си намериш работа в рекламна агенция. Или да се занимаваш с графичен дизайн, още по-добре – с уеб дизайн! Баба ми още не знае какво да казва, като я питат съседките какво правиш. Художничка е, пробва горката да каже веднъж. Ама картини рисува значи? С маслени бои? Мии, знам ли, казва баба ми. А пари изкарва ли? Ми сигурно, бори се още баба ми. Това ще й е за последно. Вече и не отваря дума за мен.

А аз всеки ден измислям нови тактики, за да се освобождавам от тиранията на собственото си аз. Някой ден ще бъда истински медиум, волно радио всред синьо небе и бели облаци, настроено, за да ви каже благата вест. Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от моята песен!...

“Ебати кича”, ще кажат критиците.

Разбира се, най-трудното е човек да помни всичко това през цялото време, да е концентриран в усилията си и да не му писва. Аз не бих казала, че ми омръзва, но просто забравям, забравям, че смисълът на живота ми е да съм художник, изключвам от време на време и започвам да търся смисъл наново. Тя вината не е само в мен, по какво да разбере човек че е станал художник, ако няма никакъв напредък по по-голямата част от горните точки."

• Десислава Димова живее в Брюксел. Работи в областта на съвременното изкуство като куратор и критик. Завършила е изкуствознание в НХА, специализирала е философия в Мидълсекс, Лондон и е докторант по изкуствознание в БАН.