Нещо лично за критиката

Весела Ножарова: Този разговор е провокиран от бърз чат, състоял се преди седмица с Милена Делева* във връзка често обсъждания напоследък анонимен блог „Нищо лично”. Поводът беше поредният публикуван текст в него, както и цялата концепция на блога, стъпила на идеята за „безпристрастна критика”, поради анонимност. На финала Милена, след малка мълчалива пауза ми написа: az ne bih otminala tazi indikatzia za sustoianieto na kritikata v BG s leka ruka. И е права. Ето защо, решихме да не отлагаме повече този важен разговор за критиците, критиката и критикуването, за това дали е възможна безпристрастността, и дали наистина някой се нуждае от нея?
Ще ми се в този разговор да не се занимаваме с конкретиката около „Нищо лично”, а да насочим вниманието си върху това, на какво е симптом появата на подобен блог за критика.
Наистина ли средата е толкова нетолерантна и агресивна, че единствено анонимното мнение, може да бъде прието като обективно?

Докато водеха този разговор, учустниците в дискусията,
положиха усилия да изпаднат в анонимност, подменяйки своята идентичност.

Светлана Куюмджиева: Според мен първият въпрос също е свързан с това, защо се налага днес някой да пише критика анонимно. Все пак мисля, че обективната безпристрастност е абсолютно непостижима, когато става дума за критика. А не е и необходима. Ако говорим за безпристрастно писане за изкуство, то най-подходящият формат не е критиката, а простият описателен анализ. Но дори и в него може да се разобличи субективно пристрастие и оценка. В този конкретен случай, смятам, че анонимното писане е по-скоро признак на страх и несигурност, което е твърде симпоматично за нашата среда поведение. Страхът, че ако изкажеш мнението си, ще бъдеш санкциониран и от “свои” и от “чужди”, може да те превърне в обигран лицемер или да те накара да замлъкнеш завинаги. Съдейки по собствения си крехък опит в критиката бих потвърдила, че този страх е напълно основателен.
Вера Млечевска: Ако човек се опитва да бъде честен със себе си е трудно да бъде безпристрастен. Все пак това не е футболен мач.

В.Н. Според мен по този въпрос няма две мнения. Когато има критика, тя трябва да има позиция. Да бъде критична. Другото е просто фактологична информация, която се практикува повсеместно в България. Когато се рових в нета за материали излезли покрай изложбата „Изкушението ЧАЛГА”, бях страшно впечатлена, че въпреки силното медийно покритие и голямата дискутивност на темата, на практика материалите, които излезнаха в медиите масово бяха механично препечатване на пресбюлетина. Видяхме критиката, като собствен шизофренно тиражиран стотици пъти текст. Като ехо! Въпреки това, много се зарадвах на единични текстове в лични блогове, съдържащи спонтанна положителна или отрицателна, емоционална реакция. Какво по-хубаво от това, критика идваща от зрителя, който трудно можеш да излъжеш.
Мисля че в случая с „Нищо лично”, се случва нещо подобно. Текстовете в блога претендират за обективност, но въпреки куражът от анонимността, се съобразяват много с познати герои от българското арт статукво. И това се доказва от реакциите в коментарната част. Читателят трудно може да бъде заблуден, ако нещо което му се предлага, е фалшиво.
В.М. Имаме погрешно убеждение. Не всички, които четат този блог, го намират за толкова обективен и безпристрастен.

В.Н. В случая е важно да помислим върху това, на какво е знак появата на този блог, на какво е знак тази анонимност?


Десилава Димова: Анонимността на този блог не ме вълнува особено. Не виждам смисъл, защото текстовете далеч не са провокативни или критични. Още по-малко обективни. Явно обаче, както и Весела, и Светлана споменаха, е симптоматично за ситуацията. Като няма нищо същинско за казване сме се хванали за гушите и следим кой срещу кого си е позволил да надигне глас. Иначе като цяло е положителен рекламен ход. Предизвика интерес, и ето ние сега водим този разговор, така че браво на «Нищо лично».

С.К. За мен е по-интересна самата тема за критиката и нейното място в българския художествен живот. Рефлексите от нея са на много примитивно ниво. Естествено никой не обича да бъде критикуван, но се оказва че тук всички са свикнали да бъдат хвалени, дори не и анализирани, а направо възпяти. Десетилетия наред на критика и на теоретика на изкуството изобщо са възлагани най-вече послушни и съвсем служебни функции. Така че не знам, кое да критикувам по-напред - критиката или нейните обекти – критикуваните.

Д.Д. Взимайки за повод конкретния случай, мога да кажа, че на мен ми липсва сериозен анализ. Ето много млади критици са интелигентни и начетени, вижда се и в анонимния блог, писан е от образован културен човек, с достатъчно познания. Обаче анализите висят, защото няма сериозна база за анализ, има налучкване. Някак си има страх да се хване бика за рогата и да си зададем въпроса – ОК сега какво точно става? Сякаш е нямало последните 20 години история на българското съвременно изкуство. Всяка нова изложба все едно излиза от нищото, никой не търси връзките, развитието. Да не говорим за съотнасяне с някакви по-генерални, световни тенденции, доколкото ги има. Българският критик няма реална теоретична и сериозна историческа подготовка. Налучкваме някакви неща в крачка. А първата крачка трябва да е да си дадем сметка, как това което виждаме в момента се вписва в развитието на последните 20 години. Не само чисто художествено, но и като дискурс, а и институционално също – какви алианси се оформят, на каква основа. Всичко това има значение. Това би била една форма на критерий. Но е факт, че което и списание за изкуство да отворим, не българско, защото такова просто няма, голяма част от текстовете са «рекламни» - т.е. представят идеи, изложби, художници с много малко сериозен анализ.
В.Н. Вероятно има за това има едно твърде рационално обяснение. Просто няма търсене, няма потребление. Вероятно западната система, този път по чисто комерсиални причини се е ориентирала към едно по масова аудитория, а за да си масов, трябва да си умерен, информативен, да влизаш възможно най-малко в чужди териотории и да преценяваш накъде хвърляш камъни. Не бива да забравяме, че на запад пазарът е много силен фактор, една отрицателна критика, би могла да има сериозни финасови измерения. Това обаче не се отнася за България, където пазар на практика няма. Тогава защо си слагаме сами спирачки на критическото мислене, откъде идва тази не свобода? Може би отговорът се крие в клаустрофобичността на самата среда. Ако мога да цитирам по памет една статия на Ангел Игов във вестинк Култура, в която той казва, че проблемът на българската култура е че междуличностните връзки се припоркриват с професионалните.
В.М. Именно, тук проблемът е в това, че хората смесват личните си отношения с професионалните. Ако някой е приятел, с друг той очаква от него да откликва положително на неговата творческа дейност. Това определено пречи и на двете страни. Артистът се лишава от възможността да се погледне отстрани и приема критиката като лична обида.

С.К. Критиката в България има абсолютно фрагментарно развитие и за жалост не особено надеждна по-скоро художествена, отколкото теоретична подготовка. Ако трябва да бъда съвсем буквална, истински критически текстове тук сме чели общо взето само в две много ключови десетилетия на миналия век – първо през 20-те години и после чак през 90-те. Ако се направи един най-общ сравнителен анализ ще излезе, че проблемите на критиците от тези два периода значително се припокриват. Което е една друга тема, засягаща по-скоро цикличността на застигане в съвременното ни изкуство. Но така или иначе лесно можем да си направим извода, че нашата критика се проявява във важни, преходни моменти като признак за раздвижване на сцената и заявка за достатъчно самочувствие и желание за свободно споделяне на мнения и анализи. Тази свобода изключва заплахата и спасителната анонимност. Те са присъщи на несвободния ограничен режим. Щом се сблъскваме с тях днес, значи проблемите ни са много по-сериозни, отколкото предполагаме. След последния възход на критиката през 90-те обаче критериите поне по мое мнение са се променили, претърпели са известно развитие. Докато тогава беше важно на всяка цена да се отстоява прогресивния ход на новите форми в изкуството в битката с консервативния традиционализъм, сега критиката търси своите основания за интерес навсякъде. Все пак, за да пишеш за определен автор или изложба тя трябва някак да те привлече и заинтригува, да ти предложи мотив. Лошото на този принцип е, че никой не критикува треторазрядните изложбици, които се откриват през ден, защото са толкова скучни, профански и престъпно кичозни, че не си струва “да си цапа ръцете” с тях. Съвременното изкуство се радва на най-голям критически интерес, защото то по дефолт носи много повече теми и материал за размисъл. Критиката работи с “жив” материал, важно е той да “пулсира” в ръцете й. Под прицел често попадат и традиционните изложби, които кретат по старому без да положат и минимални усилия да актуализират дори експозционния си подход.

Д.Д. Имам малко наблюдения за критиката в България в последните години. Както отбеляза Светлана имаше една вълна на критика през 90-те, в която и аз участвах, когато беше много ясно за какво се борим. Имаше статуквото и съвременното изкуство, за което трябваше да намерим място, да го легитимираме. Сега обаче тази мотивация не стига. И не остава кой знае какво за сериозна критика. Защото няма критерии. Те просто не съществуват вече в самото изкуство. Така че критериите трябва да се изграждат от критика и от общите тенденции на средата.
С.К. Струва ми се критиката, която пишем сега, е понесена по инерцията на 90-те, само че обременена от всички институционални и между лагерни взаимоотношения, които наследихме от онези години. Това усещане, че анализът виси във въздуха, както го определи Деси, идва донякъде от желанието да започнем коментара «на чисто», защото имаме право на нов прочит без предразсъдъците на предишните поколения. В тази усложнена среда критериите за формулиране на тенденции са деформирани от номенклатурни и тотално второстепенни влияния, от властови позиции, от размяна на удари, които са отекли преди 10-15 години и какво ли не още. Тази серия от условносит може да предизвика абсолютно целенасочено неглижиране на цялата история, минала преди теб.


В. Н. За да имаш критерии, с които да оценяваш и преценяваш изкуството, трябва да имаш на какво да стъпиш, да имаш много добра информация за това, което е било. Много е важно да се познава контекста на едно произведение, къде, защо и за кого е направено. Да се познават възможно най-много възможни аналогии. Липсата на качествено образование по история и тероия на изкуството, което е запазена марка в българските художествени училища, обрича художниците на «невинно» плагиатство, на несъзнателно копиране, а критиците на невзможност да усетят или разпознаят дори силно очевидни образи. Друг е въпросът, че ние много често се отказваме от възможността да казваме нещата такива каквито са, държим се като членове на семейство, които задружно пазят някяква мръсна тайна.


С.К. А дали критиката непременно трябва да бъде отрицателна? Може да прозвучи странно и малко извратено, но по-лесно и по-вдъхновено се пише отрицателна критика. Мисля че това все пак е нормално. Когато трябва да защитиш определен автор или проект, усилието е двойно по-голямо, вниманието също. Стараеш се да “бронираш” тезата си отвсякъде, да предвидиш реакциите на въображаемия опонент. Когато трябва да си негативен, увереността е някак по-голяма. Предполагам, че това до голяма степен е въпрос на психологическа нагласа. Но отговорността и в двата случая е еднаква, както и рискът да сгрешиш в преценката си.
В. Н. Както вече се разбрахме, критиката е субективна. Критикът не е с някакви способности свише, той също е човек, който обаче търси пътя си до едно произведение на изкуството. Аз постоянно се опитвам да си задавам въпроса: Защо тази картина или инсталация или видео ме интересуват, с какво са важни за мен, какво ми казват? Преценката ми е премерена, обмислена, но не и безгрешна.

С.К. Именно! Критиката никога не е била безгрешна. Самото й естество предполага известно отлежаване, докато времето провери нейните твърдения. Да приемем, че критиката е необходимо зло, което все пак поставя очертанията на момента, в който се появява, придава му вкус и конкретност. И остава като важно свидетелство.

В.М. Самата дума "критика" значи "способен да различава, разграничава". Така че, за мен няма отрицателна критика по принцип. Ако критикът намира, че някаква творба не отговаря на неговите критерии, които се очаква да бъдат подплатени с определени натрупвания, той излага собствените си виждания и интуиция относно даден артефакт. Не е задължително всичко да се използват язвителни думи или похвални слова. Имала съм случай хора да се запътват с ентусиазъм към изложбата след като са прочели мой текст. Мисля, че дори това е достатъчно. Да накараш някои да закопнее за самото изкуство. За това много съжалявам, че големите ежедневници не отразяват важни културни събития или го правят по доста неудачен начин. Медиите носят голяма отговорност, за това населението да бъде тотално непросветено по въпросите на културата. Едно от безплатните издания, които се разпространяват в София, публикува материал по повод изложбата на Пиер и Жил у нас с основен акцент - сексуалната им ориентация. Във вестник “Times” или “Guardian’ има огромни притурки за култура. Там статиите не са посветени на някой майстор на малка пластика, а на значими съвременни имена.
Д.Д. Проблемът за критериите на критиката е много голям. Не напразно през последните десетилетия има такова «западане» на критиката и на ролята на критика. Тази роля бе заета от куратора и формата на една активна критика, която не просто анализира произведенията постфактум, но променя самия дискурс, начина им на представяне и възприемане. Но също така този тип «критика» е много по-податлива на интересите съпътстващи една голяма изложба например – геополитически, финансови, и т.н.
С.К. Критериите са индивидуални и са предопределени не само от пристрастията на критика. Ако искаш да запазиш широкия обхват на професионлните си интереси на сцената като нашата и да наблюдаваш реално процесите, се налага да прилагаш много гъвкави критерии в критиката. Веднъж анализираш идеята, друг път естетиката или взаимоотношенията между традиционен и съвременен език. Търсиш злободневните проблеми или се вдъхновяваш за есеистични подвизи. Но онова противоречие, в което най-лошите изложби се оказват от никого неразкритикувани, си остава в сила.
В.М. За мен е важно самият обект на критика да бъде постоянно пред очите на читателя. Или поне да им става ясно, какво аз виждам. Например, много обичам да чета критика за кино или музика, имам предвид популярна музика. Ясно, че критикът няма да ми изпее музиката, но начинът по който я описва може да ми даде представа за стила, за настроението...
Критика трябва да покаже как самия артефакт се съотнася спрямо собствената си културна ситуация, а също към глобалното състояние на визуалната култура.
Мисля, че критикът трябва да се опитва да отличава изкуството от спекулата, защото нашият свят е залят от визуален материал, които се е намъкнал в кожата на изкуството, без да притежава есенцията.


* Милена Делева е литератор, директор на фондация „Елизабет Костова”