"Портрет на художника като млада" роман на Десилава Димова

"Портрет на художника като млада" е първият роман на изкуствоведа Десислава Димова. През изминалата седмица бе неговата премиера в София и Пловдив, а сега вече книгата е и по книжарниците. Романът се издава като номиниран за наградата на Фондация "Развитие 21". Тук имаме удоволствието да ви представим откъс от книгата. Приятно четене!

"Защото какво е художникът? Ами нещо като транзистор между бога и света. Между света на идеите и този на сутрешния блок и лайфстайл списанията, между онзи на всемогъщата енергия и този на мултивитамините и бензина. С две думи, той има едни неща за казване, дето трябва да намери начин да ги каже, ама без да ги разказва и преди всичко да казва едни неща дето са по умни от него и дето по-умните от него ще успеят да ги разчетат, без той да е разбрал как е успял да каже нещо толкоз умно.

Нещо такова.

Бог естесвено излъчва на различни честоти и всеки художник прекарва част от живота си в настройване, за да улови тази, на която ще предава най-чисто.

В повечето случаи аз специално се чувствам като скапан ВЕФ, който се опитва да хване космически сигнали, за които не е създаден. Но това не е страшно. Всяка радиоточка си намира майстора. Най великото е, че както Маркс и Бойс са казали - всеки е и може да бъде художник, независимо какво прави. Намерението е важно. Да де, ама Маркс не е бил художник, а Бойс е шарлатанин, така че аз като истински изстрадал, макар и млад, художник мога да ви кажа, че намерението е важно, но не е напълно достатъчно. Настройката му е майката. А това може да отнеме години на по-несъвършени апарати като мен.
Да започнем от начало с някои прости открития и правила, които разбрах през всичките тези години (от които 6 прекарани в художествени училища).

Значи първо, на лично ниво един художник е редно да се “настрои” – т.е. постепенно да опита и евентуално да разбере, кои техники, теми и контексти му подхождат най-добре.

После трябва да осъзнае отговорността си като художник – т.е. като някой, който произвежда неща, които след това ще съществуват (ако извади късмет) в културното пространство. А също и отговорността на някой, който участва във формирането на съвремието, но това е отговорност, която по принцип всички трябва да осъзнават.

След това художникът трябва да се опита да продължи да твори, без да се спича

Нещо лично за критиката

Весела Ножарова: Този разговор е провокиран от бърз чат, състоял се преди седмица с Милена Делева* във връзка често обсъждания напоследък анонимен блог „Нищо лично”. Поводът беше поредният публикуван текст в него, както и цялата концепция на блога, стъпила на идеята за „безпристрастна критика”, поради анонимност. На финала Милена, след малка мълчалива пауза ми написа: az ne bih otminala tazi indikatzia za sustoianieto na kritikata v BG s leka ruka. И е права. Ето защо, решихме да не отлагаме повече този важен разговор за критиците, критиката и критикуването, за това дали е възможна безпристрастността, и дали наистина някой се нуждае от нея?
Ще ми се в този разговор да не се занимаваме с конкретиката около „Нищо лично”, а да насочим вниманието си върху това, на какво е симптом появата на подобен блог за критика.
Наистина ли средата е толкова нетолерантна и агресивна, че единствено анонимното мнение, може да бъде прието като обективно?

Докато водеха този разговор, учустниците в дискусията,
положиха усилия да изпаднат в анонимност, подменяйки своята идентичност.

Светлана Куюмджиева: Според мен първият въпрос също е свързан с това, защо се налага днес някой да пише критика анонимно. Все пак мисля, че обективната безпристрастност е абсолютно непостижима, когато става дума за критика. А не е и необходима. Ако говорим за безпристрастно писане за изкуство, то най-подходящият формат не е критиката, а простият описателен анализ. Но дори и в него може да се разобличи субективно пристрастие и оценка. В този конкретен случай, смятам, че анонимното писане е по-скоро признак на страх и несигурност, което е твърде симпоматично за нашата среда поведение. Страхът, че ако изкажеш мнението си, ще бъдеш санкциониран и от “свои” и от “чужди”, може да те превърне в обигран лицемер или да те накара да замлъкнеш завинаги. Съдейки по собствения си крехък опит в критиката бих потвърдила, че този страх е напълно основателен.
Вера Млечевска: Ако човек се опитва да бъде честен със себе си е трудно да бъде безпристрастен. Все пак това не е футболен мач.

В.Н. Според мен по този въпрос няма две мнения. Когато има критика, тя трябва да има позиция. Да бъде критична. Другото е просто фактологична информация, която се практикува повсеместно в България. Когато се рових в нета за материали излезли покрай изложбата „Изкушението ЧАЛГА”, бях страшно впечатлена, че въпреки силното медийно покритие и голямата дискутивност на темата, на практика материалите, които излезнаха в медиите масово бяха механично препечатване на пресбюлетина. Видяхме критиката, като собствен шизофренно тиражиран стотици пъти текст. Като ехо! Въпреки това, много се зарадвах на единични текстове в лични блогове, съдържащи спонтанна положителна или отрицателна, емоционална реакция. Какво по-хубаво от това, критика идваща от зрителя, който трудно можеш да излъжеш.
Мисля че в случая с „Нищо лично”, се случва нещо подобно. Текстовете в блога претендират за обективност, но въпреки куражът от анонимността, се съобразяват много с познати герои от българското арт статукво. И това се доказва от реакциите в коментарната част. Читателят трудно може да бъде заблуден, ако нещо което му се предлага, е фалшиво.
В.М. Имаме погрешно убеждение. Не всички, които четат този блог, го намират за толкова обективен и безпристрастен.

В.Н. В случая е важно да помислим върху това, на какво е знак появата на този блог, на какво е знак тази анонимност?


Десилава Димова: Анонимността на този блог не ме вълнува особено. Не виждам смисъл, защото текстовете далеч не са провокативни или критични. Още по-малко обективни. Явно обаче, както и Весела, и Светлана споменаха, е симптоматично за ситуацията. Като няма нищо същинско за казване сме се хванали за гушите и следим кой срещу кого си е позволил да надигне глас. Иначе като цяло е положителен рекламен ход. Предизвика интерес, и ето ние сега водим този разговор, така че браво на «Нищо лично».

Little Black Curly Hair ( с участието на двама български художници )

Черен Малък  Къдрав Косъм

Black Little Curly Hair

Галерия Капатос, Атина

Kappatos Gallery, Athens

Галерия “Капатос” се намира на улица “Атина”. Тази улица пресича самия център на града и свързва площада “Монастираки” с площад “Омония”. От “Mонастираки” плъзват малките улички в посока Акропола, където туристите попадат в шарения капан на сувенирите и таверните. В другия край, e площад Омония, място нажежено от наскоро пламналите демонстрации и концентрация на асоциални хора, вечер.
Галерия "Капатос" заема етаж от публична сграда и разполага с изложбена площ от над 500 квадратни метра. Откриването протече по традиционния за Атина начин: Приемат се посетители от 8ч. вечерта, но започват да се тълпят след 9 и така до 12. Идват наистина много хора, макар че галеристът обясни, че заради блокиране на града от демонстранти, не са могли да дойдат достатъчно.
Концепцията и селекцията на авторите е изцяло по идея на Никос Хараламбидис. Участват Нарда Алварадо, Гюлсун Карамустафа, Акрам Заатари, Уилям Кентридж, Правдолюб Иванов, Недко Солаков, Кай Шиеменц, Мунир Фатми и проектът Араб Гугенхайм.
Black Little Curly Hair (Черен, Малък, Къдрав Косъм ).
Концепцията на Хараламбидис започва с англо-саксонските стереотипи за красота, които принуждават жени с африкански и семидски произход да изправят и боядисват къдравите си черни коси, също както и Майкъл Джаксън.

Една друга награда

Светозара Александрова получи втора награда от конкурса „В какво общество желаем да живеем?” организиран от Gesellschafter ART.AWARD 09.

Нейната работа "Track store" беше представена в специална изложба на Арт изложението Kunstmesse ART.FAIR 21 в Кьолн от 28.10.2009 до 01.11.2009.

Пак за машините

„Ние и те – те и ние” е озаглавен проекта на Павел Койчев в галерия “Индустриална 11”. Творенията на  автора са две фигури на мъж и на жена  противопоставени в пространството на галерията. Това са фигури монументални,  крупни и силно стилизирани. Те стоят тежко, макар че са направени от стиропор. Най—вече са антропоморфни фигури, които по един или друг начин представят мъжкото и женското начало, изобщо човешкото и радостта да бъдеш човек.

Между фигурите са разположени три индустриални машини с мащаби близки до скулптурите, оградени от лехи от изкуствени цветя. Връзката между двете е текста на ЧЖУАНЦЗЪ от ІV в. пр. н. е.) който казва: „На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето му става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепя пътя.”