За СБХ и новите му членове

Едва ли е нужно да се обяснява какво е СБХ, но все пак може би е полезно да започна този текст с малко информация. Та така, Съюзът на българските художници е съсловна неправителствена организация на художници от различни сфери, в това число и изкуствоведи-критици. Обикновено се смята, че организацията е създадена по соц. време. Това е така и не е така, защото сегашния съюз е приемник на един по-стар художнически съюз от 30-те години. От тогава е и прекрасното пространство на галерия „Райко Алексиев”. А иначе разцвета на съюза започва след 50-те години на 20 в. когато се превръща в нещо като официоз на изкуството в страната. Има си много ясна структура, вътрешно разделение на секции според вида на художниците, примерно: живописци, графици и скулптори, и приложници, сред които керамици, текстилци, бижутери и други. Придобивка на 90-те години е секция 13, която се занимава с тези, които в България упорито се наричат „неконвенцонални” или „авангардисти”, все непонятни за световната практика определения. Има много идеологически или икономически детайли около социалистическия съюз на художниците, но те отдавна са в миналото. В настоящето е останала необходимостта все пак да има някаква профсъюзна защита за художниците, да има институционална помощ и легитимация на цялото съсловие.

През последните 20 години, СБХ продължава да съществува и да се опитва да изпълнява своите функции, но някак по инерция, без да прави големи промени. Секциите са си същите, залите на Шипка 6 са си същите, начина по който се правят изложби също е по инерция. Въпреки това в обществото продължава да се смята, че ако си член на СБХ си признат за професионален художник, преминал си през нещо като гилдийно посвещение. Членството поне на теория има голяма тежест, а както ще стане ясно по-долу интересът към него е голям. Вероятно това се дължи и на факта че Съюзът държи не малка част от изложените пространства в София, а членството е лесен път към изложба там, без опасност от плащане на наем например. От друга страна, много често държавата и нейните институции по стар навик припознават СБХ за единствена организация представляваща българските художници. Виждала съм неведнъж как работи този стар инстинкт, особено когато става въпрос за представяне на големи международни събития. Аз също съм член на СБХ от 10 години, моите родители също бяха членове, първата ми професионална работа беше именно на Шипка 6, в мен продължава да има симпатия и гилдийна съпричастност, но ето че преди няколко дни разгледах изложбата с новоприетите членове и се подтиснах.

Тя е разположена на два етажа на Шипка 6 и впечатляващо голям наплив от автори, в болшинството си запътили се съм секция „Живопис”. Десетки картини, в един среден към малък формат, безкрайна върволица от цветни и не толкова цветни петна, от които с огромна мъка може да се открои нещо по-така. Не малка част от работите са си откровен кич, с лоша живописна техника в съчетание с безпомощни композиции или глупави сюжети. Много ми се иска да откроя позитивни примери, да спомена имена, но в тази върволица от рамкирани рисувани платна, всичко се превръща в един миш-маш, покрай който минавам транзит. Малко по-успокояващо е положението на другия етаж, където сред керамици и текстилци се мяркат графици, плакатисти и разбира се бъдещите членове на секция 13. Тук вече мога да отбележа като приятна намесата на Йово Панчев в коридора, с неговия направен от черен скоч надпис „Утре” или едни доста минималистични и много прецизни работи на Бора Петкова. Сигурна съм също, че ако Стефания Батоева беше поставила инсталацията си в истинска изложбена зала, тя наистина щеше да стои много добре, но тук подобно на още няколко иначе качествени работи, някак потъва в подтискащата маса от полу-професионални, изостанали от времето си неща, наречени странно защо изкуство.

Пиша този текст само защото искам да обърна внимание на един на пръв поглед незначителен факт, че СБХ се е сдобило с голям списък с нови членове, което значи нови и нови художници, които от този момент на татък ще бъдат напълно признати професионални автори. Те ще имат право да участват в конкурси, да претендират за награди, да участват в общи изложби или да правят такива самостоятелни в залите на СБХ, а защо не и да бъдат лицето на българския художник в общественото пространство. И от тук нататък, как ще може да се защитава въобще някакво професионално ниво?

Да, позицията ми е недемократична, но когато се прави професионална селекция, прекалената доброта не е полезна.

В. Н.

Награда „Гауденц Б. Руф” за ново българско изкуство за 2010 г.

През 2010 конкурсът за наградата „Гауденц Б. Руф” ще се проведе за четвърти път. Той има за цел да подкрепя и популяризира художествените търсения във визуалното изкуство на България и да изведе във фокус творчеството на младото поколение.

Наградата се присъжда в две категории – за млади творци на стойност 2,500 евро и за утвърдени творци на стойност 4,500 евро.

Кандидатстващите проекти се оценяват от жури в два кръга: след обсъждане на приетите портфолиа се избират участниците във втория кръг. Те получават покана да представят свои произведения в каталога и есенната изложба в София. На откриването на изложбата журито обявява носителите на наградата в двете категории.

Членове на журито за 2010 година са Лоран Хеги, Сент-Етиен, Франция; Правдолюб Иванов, София; Весела Ножарова, София; Дарко Сенекович, Цюрих, Швейцария; Мария Василева, София и Гауденц Б. Руф, Цюрих, Швейцария.

PRICEless

Изобилието от информация вече ни е направило до толкова лениви и апатични, че обикновено се стараем или да се спасим на своя собствен lifestyle остров, или да не се побъркаме тотално от динамиката на информационния поток. Ето така става, когато си отваряме пощата всеки ден редом с новина от типа, че учените са открили две нови планети и малко не ни достига да кликнем. Както казват в един американски филм: "People in this country aren't interested in details. They only trust headlines."
Ако поредната новина за “най-големият български сайт за изкуство” не беше анонсирана няколко пъти с апломб, едва ли щеше да пробие интернет трафика. Аплауз обаче не последва по няколко причини.Би било подло да се отнесем с отрицание към едно ново начинание, което е като замисъл, ако не благородно, то поне полезно. Всеки има право на малко кредит, дори когато се случи да сгреши. За това този текст излиза, когато мълвата за новия сайт е обиколила артсредите и е на път да се върне при създателите си малко засрамена.

„Неопределени дестинации” изложба в DEPO, Истанбул

Indefinite Destinations
„Неопределени дестинации”

15 януари 2010 - 21 февруари 2010

DEPO

Lüleci Hendek Caddesi No.12 Tophane

Истанбул, Турция

Откриване: 15 Януари, 2010 / 18:30 часа

На кафе с художниците: 16 Януари, 2010 / 12:30 часа

Автори: Мирча Кантор, Ергин Чавушоглу, Дани Гал, Алина Виола Грюмилер, Басим Магди, Бора Петкова, Калин Серапионов, Стефанос Тсивопулос, Мюрувет Тюркилмаз, Катарина Зделар, Артур Жмиевски, Сислей Джафа

Куратори: Весела Ножарова и Ойку Озсой

Живеем в нестабилно време. Понякога усещаме, че няма за какво да се хванем. Но в същото време, си даваме сметка, че преживяваме един забележителен период на преход, на трансформации и реорганизации на целия световен ред.

Обществото е гъвкава и постоянно променяща се структура. Изтъкано е от човешки взаимоотношения, лични предпочитания, страсти и надежди. Но е също сковано от световната икономика, политиката и културните дадености. Това е основата на едно първично противоречие, в което обществото се опитва да намери своето ново място, люшкайки се между стабилност и нестабилност, между ред и безредие, в постоянно усилие за постигане на баланс.

Българският Лувър?

Проектът за т.н. "Български Лувър", обявен преди дни от министъра на културата Вежди Рашидов, не предизвика особена реакция в заинтересуваните среди, вероятно поради голямата си неяснота.
Подобно на много други идеи и тази беше обявена най-напред пред медиите, което отново повдига въпроса за прозрачността и наложилата се практиката важни решения да се налагат отгоре, без консултации с професионалисти от културните и музейните среди. Въпреки мнениeто на повечето колеги, че това е нереален проект, бихме искали да обърнем внимание на проблемите, които той повдига на този етап.

Част от въпросите, които засяга проектът са: Какво ще стане с настоящата функция и колекция на Националната галерия за чуждестранно изкуство? Каква е съдбата  на Националната художествена галерия и нейната колекция? Кои са другите институции и колекции, които ще влеят експонати в "Българския Лувър"? Какво ще се случи например с Етнографския музей или с плановете Музеят на София да бъде настанен в Софийската минерална баня? На какъв принцип ще се прави селекцията на работите в новата институция? Как ще привличат публика музеите без най-важните си експонати? Каква история ще разказват тези  ценности, откъснати от средата си?

Да живее кралят Long Live the King Изложба на Г. Георгиев – жорррас в Галерия “Сариев”, Пловдив (когато “аз искам” се римува само с “и аз искам”)

Фотографии: жоррас

Актуализирането на авторска позиция при Георги Георгиев – жорррас се ускорява, получава ясна посока и очертава функцията си ярко. След електромера, многозначително стърчащ от живописвана МДФ плоскост, попкултурните фетиши от “Бизнесът идва”, дойде време на едно по-категорично обобщение. Намираме го в съсредоточаването върху напрежението между синтез и стилизация – особен избор на творческо поведение с малко паралели у нас. 
В компактното пространство на галерия “Сариев” жорррас представя инсталация от обекти – по-скоро среда или собствена интерпретация на затвореното пространство като проблем. От формалните ограничения на това пространство авторът директно скача в символичното ниво на метафората. Но каква метафора, когато информацията е буквална, даже речева, а попадането в тази текстова среда се реализира физически с прекрачването на прага на галерията. Колкото символично от художествена гледна точка, толкова и реално за съвременния човек.