Да живее кралят Long Live the King Изложба на Г. Георгиев – жорррас в Галерия “Сариев”, Пловдив (когато “аз искам” се римува само с “и аз искам”)

Фотографии: жоррас

Актуализирането на авторска позиция при Георги Георгиев – жорррас се ускорява, получава ясна посока и очертава функцията си ярко. След електромера, многозначително стърчащ от живописвана МДФ плоскост, попкултурните фетиши от “Бизнесът идва”, дойде време на едно по-категорично обобщение. Намираме го в съсредоточаването върху напрежението между синтез и стилизация – особен избор на творческо поведение с малко паралели у нас. 
В компактното пространство на галерия “Сариев” жорррас представя инсталация от обекти – по-скоро среда или собствена интерпретация на затвореното пространство като проблем. От формалните ограничения на това пространство авторът директно скача в символичното ниво на метафората. Но каква метафора, когато информацията е буквална, даже речева, а попадането в тази текстова среда се реализира физически с прекрачването на прага на галерията. Колкото символично от художествена гледна точка, толкова и реално за съвременния човек. Ограничаваното пространство, клаустрофобията, сърцевината и екстрема, реалната (позната) липса на свобода, и все пак, възможната свобода. 

В пространствената композиция жоррас използва няколко инсталации и обекти, които кореспондират помежду си и превръщат галерията в циничен и зловещ павилион. Умален в мащаб музей на глобалния, съвременен геноцид, геноцида на нормалността, на тоталността, геноцида, който се проява срещу всеки човек, в момента, когато бъде разпознат в иначе пъстрия и бездънен бит. Тук се срещаме с токсиката на масмедиите и собствената ни погнуса от субординирането. Перверзната показност на обектите и експлицитната им конкретност са комбинирани с прецизна селекция на материали обединени във визуално-тактилна гама и разбира се, маниашка изработка. Толкова детайлна работа с обектите придава характерната за „елита” „есклузивност” – малък поръчков ад – в стилистиката на лаченото обзавеждане. 

Самите обекти, освен като среда, подсилваща ефекта си с хепатитово-жълт неон, (биха могли да) имат собствени значения или фрази в общото настроение на творбата. Особено впечатление правят две металикови плоскости със сияещи дъна, обърнати към стената. На обектите са монтирани кабели, микрофон, някакви черни ленти и ремъци заплашително висят, готови да сграбчат. По плоскостите, тук-там одрани със следи от насилие се чете надпис „Ich will”. Единственият текст в изложбата пасва идеално на визуалната среда, насочвайки интерпретацията към Заплахата като константа или непреодолим нагон. 
През шума на “нестихващия рефрен” - АЗ ИСКАМ /Ich will/ се процежда усещането за някаква хипотетична свобода. Два обърнати с лице надолу кинескопа поздравяват посетителя с опъната в наци-поздрав черна гумена ръкавица. Анонимно, безизразно, неуловимо и неизбежно хипотетичната свобода е прехвърлена на канал със заглушена честота. 
Шкафът, еротично облицован със скай има изключително съблазнителен характер като подслон в тази агресивна среда. Мекият тъмен квадрат, обаче няма никакво друго намерение освен да илюминира сам себе си посредством съдържанието си от неонови пръчки. 
Пикът в съзерцаването на напрежението между синтез и стилизация, което така методично е подготвил жорррас, вероятно идва с лъскавия жертвен агнец от черна полимерна тъкан. „Плътта” на този символичен обект е надупчена с тръбички, различни по калибър и цвят, както и хоризонтален шиш подготвящ агнеца за характерното в лачената класа чеверме. 

Властването на тоталността е предусетена в работата на Георги Георгиев. Нейните насилствени аспекти, сексуални подтексти, механизми на психологическа манипулация и контрол щедро предоставят асоциации и прочети. Зад зрелищната маска на тоталитаризма в изложбата има една малка пукнатина. В тази пукнатина би могла да се побере цялата, единствена възможна свобода. Разбира се, тази пукнатина е малка и незначителна, тя е невидимата част от изложбата. В своето деликатно отсъствие от визуалния регистър на изкуството убежището на възможната сега свобода великодушно не разкрива мащаба си. Отвъд нея и вратата на галерията е Българската Нормалност. Нормалност, твърде близо до кошмара. 
- В крайна сметка, човек не може да бъде свободен.
- Особено сега.

Йово Панчев