За СБХ и новите му членове

Едва ли е нужно да се обяснява какво е СБХ, но все пак може би е полезно да започна този текст с малко информация. Та така, Съюзът на българските художници е съсловна неправителствена организация на художници от различни сфери, в това число и изкуствоведи-критици. Обикновено се смята, че организацията е създадена по соц. време. Това е така и не е така, защото сегашния съюз е приемник на един по-стар художнически съюз от 30-те години. От тогава е и прекрасното пространство на галерия „Райко Алексиев”. А иначе разцвета на съюза започва след 50-те години на 20 в. когато се превръща в нещо като официоз на изкуството в страната. Има си много ясна структура, вътрешно разделение на секции според вида на художниците, примерно: живописци, графици и скулптори, и приложници, сред които керамици, текстилци, бижутери и други. Придобивка на 90-те години е секция 13, която се занимава с тези, които в България упорито се наричат „неконвенцонални” или „авангардисти”, все непонятни за световната практика определения. Има много идеологически или икономически детайли около социалистическия съюз на художниците, но те отдавна са в миналото. В настоящето е останала необходимостта все пак да има някаква профсъюзна защита за художниците, да има институционална помощ и легитимация на цялото съсловие.

През последните 20 години, СБХ продължава да съществува и да се опитва да изпълнява своите функции, но някак по инерция, без да прави големи промени. Секциите са си същите, залите на Шипка 6 са си същите, начина по който се правят изложби също е по инерция. Въпреки това в обществото продължава да се смята, че ако си член на СБХ си признат за професионален художник, преминал си през нещо като гилдийно посвещение. Членството поне на теория има голяма тежест, а както ще стане ясно по-долу интересът към него е голям. Вероятно това се дължи и на факта че Съюзът държи не малка част от изложените пространства в София, а членството е лесен път към изложба там, без опасност от плащане на наем например. От друга страна, много често държавата и нейните институции по стар навик припознават СБХ за единствена организация представляваща българските художници. Виждала съм неведнъж как работи този стар инстинкт, особено когато става въпрос за представяне на големи международни събития. Аз също съм член на СБХ от 10 години, моите родители също бяха членове, първата ми професионална работа беше именно на Шипка 6, в мен продължава да има симпатия и гилдийна съпричастност, но ето че преди няколко дни разгледах изложбата с новоприетите членове и се подтиснах.

Тя е разположена на два етажа на Шипка 6 и впечатляващо голям наплив от автори, в болшинството си запътили се съм секция „Живопис”. Десетки картини, в един среден към малък формат, безкрайна върволица от цветни и не толкова цветни петна, от които с огромна мъка може да се открои нещо по-така. Не малка част от работите са си откровен кич, с лоша живописна техника в съчетание с безпомощни композиции или глупави сюжети. Много ми се иска да откроя позитивни примери, да спомена имена, но в тази върволица от рамкирани рисувани платна, всичко се превръща в един миш-маш, покрай който минавам транзит. Малко по-успокояващо е положението на другия етаж, където сред керамици и текстилци се мяркат графици, плакатисти и разбира се бъдещите членове на секция 13. Тук вече мога да отбележа като приятна намесата на Йово Панчев в коридора, с неговия направен от черен скоч надпис „Утре” или едни доста минималистични и много прецизни работи на Бора Петкова. Сигурна съм също, че ако Стефания Батоева беше поставила инсталацията си в истинска изложбена зала, тя наистина щеше да стои много добре, но тук подобно на още няколко иначе качествени работи, някак потъва в подтискащата маса от полу-професионални, изостанали от времето си неща, наречени странно защо изкуство.

Пиша този текст само защото искам да обърна внимание на един на пръв поглед незначителен факт, че СБХ се е сдобило с голям списък с нови членове, което значи нови и нови художници, които от този момент на татък ще бъдат напълно признати професионални автори. Те ще имат право да участват в конкурси, да претендират за награди, да участват в общи изложби или да правят такива самостоятелни в залите на СБХ, а защо не и да бъдат лицето на българския художник в общественото пространство. И от тук нататък, как ще може да се защитава въобще някакво професионално ниво?

Да, позицията ми е недемократична, но когато се прави професионална селекция, прекалената доброта не е полезна.

В. Н.